Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Наоколо цареше тишина, нарушавана само от шумоленето на храстите, раздвижвани от въздушните лъхове и от веселото утринно чуруликане на сиви птици. Но от стана долиташе глух шум.

Изглежда, че там вече никой не спеше, изглежда, че се готвеха за поход, защото вътре в окопа цареше необикновено движение. Цели полкове се местеха от едно място на друго, някои излизаха пред валовете; около колите владееше голяма суетня. Смъкваха също така и оръдията от валовете.

— Няма съмнение, готвят се за поход — каза Кмичиц. Всички пленници даваха такива показания. Искат да се съединят с пехотата си. Също така не очакват, че пан хетманът може да ги атакува по-рано от вечерта, а дори и да ги атакува, предпочитат бой в открито поле, отколкото да оставят под нож тая си пехота.

— Докато тръгнат, ще минат още два часа, а след два часа пан подскарбият ще бъде тук.

— Слава Богу! — отговори хоронжият.

— Изпрати, ваша милост, още хора да съобщят да не почиват там прекалено много.

— Слушам.

— А не са ли изпращали някакви разезди отсам реката?

— Отсам не е минал нито един. Изпращаха, но към своята пехота, която иде от Елк.

— Добре! — каза Кмичиц.

И се спусна от възвишението, а като поръча на разезда да се спотайва все така из тръстиките, сам полетя с най-голяма бързина обратно към хоронгвите.

Пан Гошевски тъкмо яхваше коня си, когато пристигна Бабинич. Младият рицар му разказа бързо какво беше видял и как изглежда местността; хетманът изслуша рапорта с голямо задоволство и без да се бави, заповяда на хоронгвите да тръгнат.

Но тоя път напред тръгна отрядът на Бабинич, а след него литовските хоронгви: на Войнилович, лауданската, собствената на пан хетмана, трите хоронгви на княз Михал Радживил, на Корсак и други. Ордата остана зад тях, понеже Хасун бей настоятелно молеше за това от страх, че неговите хора не ще удържат първата атака на тежката конница. Той също така си правеше и други сметки.

Искаше, докато Литва удари срещу челото на войските, той с татарите да може да завладее обоза, в който очакваше най-обилна плячка. Пан хетманът позволи, като с право смяташе, че татарите може би ще атакуват конницата без особена настървеност, но ще се втурнат като бесни върху обоза и могат да създадат паника, особено защото пруските коне бяха по-малко свикнали с техния страхотен вой.

След два часа, както предричаше Кмичиц, войските се спряха при възвишението, от което разездът наблюдаваше окопа и което сега закриваше похода на цялата войска. Щом видя, че се приближават войските, хоронжият се спусна като светкавица със съобщението, че неприятелят вдигнал постовете от другата страна на реката и вече тръгнал и че точно в тоя момент от окопа излиза опашката на обоза.

Като чу това, пан Гошевски извади жезъла от тръбата при седлото и каза:

— Тогава те вече не могат да се върнат назад, понеже колите им преграждат пътя. В името на Отца и Сина и Светия Дух! Няма защо да се крием повече!

И кимна на бунчуконосеца, а той вдигна бунчука високо и почна да го размахва на всички страни. При тоя знак всички бунчуци захванаха да се люлеят, загърмяха тръби и корни, запищяха татарски свирки, забиха барабани, шест хиляди саби блеснаха във въздуха и шест хиляди гърла викнаха:

— Боже, света Богородице!

— Аллах, Аллах!

След това хоронгва подир хоронгва започнаха да изскачат в тръс иззад възвишението. Войските на Валдек не очакваха толкова бързо гости и настана трескаво движение. Забиха барабани като непрестанен грохот; полковете се обръщаха с фронт към реката.

С просто око можеха да се забележат генералите и полковниците, които прелитаха между полковете. В средата кой както свари влачеха оръдията, за да ги насочат към реката.

След малко двете войски вече не бяха на по-голямо разстояние от хиляда крачки една от друга. Делеше ги само просторна лъка, през която течеше рекичката.

Още малко и първата ивица бял пушек цъфна от пруската страна към поляците.

Боят започна. Пан хетманът сам полетя към отряда на Кмичиц.

— Ваша милост Бабинич, настъпвай! Настъпвай в името Божие! Ето, срещу тая стена!

И посочи с жезъла си полка райтари, който блестеше на слънцето.

— След мене! — изкомандва пан Анджей.

И като пришпори коня си, мигом полетя в галоп към реката. Докато преминат разстояние колкото един изстрел с лък, конете вече взеха най-голяма скорост и летяха със свити уши, изпънати като хрътки. Конниците, наведени върху шиите, виеха и продължаваха да бият жребците, които сякаш вече не докосваха земята; със същия устрем навлязоха в реката, която не ги спря, защото попаднаха на широк брод, съвсем плитък и песъчлив; стигнаха другия бряг и продължиха като лавина.