Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Когато видя, полкът от бронирани райтари се насочи към тях отначало ходом, после тръс и не се движеше по-бързо; само когато отрядът на пан Анджей се приближи вече на двайсет крачки, чу се команда Feuer 179 179 Огън (нем.). — Бел.прев. — и хиляди ръце, въоръжени с пистолети, се протегнаха към нападателите.

Ивица дим прелетя от единия край на редицата до другия, после двете лавини от конници и коне се удариха с шум една о друга. Конете се изправиха при първия удар; над главите на бойците по цялата линия заблестяха саби, сякаш светкавична змия прелетя от единия край до другия. Зловещият звън на желязото, което удряше по шлемовете и броните, се чу чак на отвъдната страна на реката. Човек би казал, че в ковачници чукове удрят по стоманени ламарини.

В миг линията се изви като полумесец, защото, докато центърът на райтарите отстъпи, изтласкан от първия удар, напорът срещу крилата беше по-слаб и те продължаваха да си стоят на местата. Но и в средата бронираните войници допуснаха да бъдат разкъсани и се започна страхотна сеч. От едната страна едри, облечени с ризници мъже даваха отпор с цялата мощ на тежките си коне, от другата — сивата татарска маса напираше със силата на придобития устрем, като сечеше и мушкаше с такава непонятна бързина, каквато може да даде само необикновената лекост и непрекъснато придобиваният похват. Както голяма дружина дървари се нахвърля върху висока борова гора, та се чуват само ударите на брадвите и час по час някое високо дърво пада долу със страхотен трясък, така всеки миг някой от райтарите току наклоняваше лъскавата си глава и се сриваше под коня. Сабите на Кмичицовите хора святкаха пред очите им, ослепяваха ги, фучаха около лицата, очите, ръцете. Напразно грамадният войник ще вдигне нагоре тежък меч; докато замахне, вече усеща студеното острие да прониква в тялото му; тогава мечът се изплъзва от ръката му, а самият той пада с кърваво лице върху конския врат. И както рой оси напада в градината човека, който е искал да ги изтръска от плодовете, а той напразно размахва ръце, върти се, отбягва ги, но те успяват да стигнат до лицето му, до шията му и всяка забива бодливото си жило, така и тия ожесточени и обучени в толкова боеве хора на Кмичиц се хвърляха слепешком, сечеха, хапеха, мушкаха, сееха все по-буйно страх и смърт и толкова превъзхождаха противниците си, колкото майсторът в занаята си превъзхожда дори много по-силния от себе си мъж, на когото обаче липсва практика.

Така райтарите започнаха все по-гъсто да стелят земята с трупове, а центърът, където се биеше Кмичиц, оредяваше толкова бързо, та всеки миг можеше вече да бъде пробит. Викът на офицерите, който призоваваше войниците към това най-засегнато място, се губеше във врявата и дивите крясъци, редовете не се сгъстяваха толкова бързо, а Кмичиц напираше все по-силно. Сам облечен със стоманена броня, подарена му от пан Сапеха, той воюваше като прост войник, заобиколен от младите Кемличи и Сорока. Те трябваше да пазят господаря си и непрекъснато някой от тях се обръщаше надясно или наляво и нанасяше страхотен удар; а той се хвърляше с дорестия си кон в най-гъстата навалица и понеже беше овладял всичките тайни на пан Володиовски, а имаше и огромна сила, като свещи гасеше живота на хората. Понякога ще удари с цяла сабя, понякога леко ще докосне с върха й, понякога едва ще я завърти в малко, но бързо като светкавица кръгче и райтарът лети под коня надолу с главата, сякаш гръм го е издухал от седлото. Другите се отдръпваха пред страшния мъж.

Най-сетне пан Анджей удари знаменосеца им през челото, той извика тънко като петел, който колят, и изпусна знамето от ръката си; в тоя миг центърът се разкъса и обърканите крила образуваха две безредни групи, които се оттегляха бързо към по-задните линии на пруските войски.

Кмичиц погледна през пробития център навътре в бойното поле и внезапно видя полк червени драгуни, които летяха като вихър на помощ на раздвоените райтари.

„Няма нищо! — помисли пан Анджей. — След малко Володиовски ще ми дойде на помощ през брода…“

В това време се разнесе толкова силен оръдеен грохот, че земята се затресе из основи; мускети загърмяха от окопа чак до най-издадените неприятелски редици. Цялото поле се покри с дим и в тоя дим доброволците на Кмичиц и татарите се сблъскаха с драгуните.

Но откъм реката никой не идваше на помощ.

Разбра се, че неприятелят беше пуснал нарочно отряда на Кмичиц през брода, а после започна толкова страшно да го обстрелва с оръдия и мускети, така че жива душа не можеше да премине през там.