Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Конници със сиви униформи летят след тях, секат ги и газят с вика:

— Лауда! Лауда!

Пан Володиовски се беше справил с второ каре.

Все пак другите още не са на място; победата още може да се наклони на пруска страна, особено като се има предвид, че при обоза се намират два незасегнати полка, които всеки момент могат да бъдат призовани, понеже обозът е оставен на мира.

Валдек вече напълно е загубил ума и дума, Израел го няма, защото е изпратен с конницата, но Богуслав бди, управлява всичко, ръководи цялата битка и като вижда все по-страшната опасност, изпраща пан Бес за ония два полка.

Пан Бес се понася с коня си, но след половин час се връща без калпак, с ужас и отчаяние на лицето.

— Ордата е в обоза! — вика той, като стига при Богуслав. В същия момент на дясното крило се чува нечовешки вой, който се приближава всеки миг.

Внезапно се появяват големи групи шведски конници, които бягат в страхотна паника, след тях тичат пехотинци, вече без оръжие и без шапки, подир тях разбъркано, безредно се носят коли, теглени от побеснели и ужасени коне. Всичко това лети слепешката от обоза към собствената си пехота. След миг ще връхлетят, ще я объркат, разбият, особено защото отпред се носи към нея литовската конница.

— Хасун бей се е вмъкнал в обоза! — вика възбудено пан Гошевски и пуска последните две хоронгви като два сокола от ловния пръстен.

И в същия миг, когато тия хоронгви удрят отпред върху пехотата, нейните собствени коли връхлитат на нея отстрани. Последните карета се пропукват като от удар с чук. Цялата знаменита шведско-пруска армия се превръща в един грамаден куп, в който конницата се смесва с пехота. Хората се газят едни други, събарят се, душат се, свалят дрехите си, хвърлят оръжието. Конницата ги тласка, сече, тъпче, смазва. Това вече не е загубено сражение, това е поражение, едно от най-страшните през цялата война.

Но Богуслав, като вижда, че всичко е загубено, решава да спаси поне себе си и част от конницата.

Със свръхчовешко усилие събира около себе си неколкостотин конници и се измъква към лявото крило по посока на речния бряг.

Той вече се бе измъкнал от главния водовъртеж, когато другият Радживил, княз Михал Казимеж, го атакува отстрани с придворните си хусари и с един удар разпръсква целия отряд.

Разпръснатите конници бягат поотделно или на малки групички. Само бързината на конете може да ги спаси.

Хусарите някак не ги преследват, защото атакуват главния куп пехотинци, които вече са под ножа на всички други хоронгви — и ония конници летят по ливадата като разпръснато стадо сърни.

Богуслав офейква като вихър със заграбения от Кмичиц черен жребец и напразно се мъчи с викове да събере около себе си поне двайсетина души. Никой не го слуша; всеки бяга на своя глава, доволен, че се е измъкнал от погрома и че вече няма неприятел пред себе си.

Но напразна радост. Не изминават дори хиляда крачки и внезапно пред тях се чува вой и сива татарска тълпа се показва от реката, край която се е спотайвала досега.

Това беше пан Кмичиц с отряда си. След като се отдръпна от бойното поле подир довеждането на неприятеля при брода, сега той се връщаше, за да пресече пътя на бегълците.

Татарите, щом видяха разпръснатите конници, веднага се пръснаха и те, за да могат да ги ловят по-свободно, и започна убийствено преследване. По двама, по трима татари се спущаха на един райтар, а той рядко се защитаваше, по-често хващаше рапирата за острието, подаваше я с дръжката към татарина и молеше за милост. Но татарите знаеха, че няма да откарат тия пленници у дома си, та вземаха живи само началниците, които можеха да се откупят; обикновеният войник получаваше нож в гърлото и умираше, без дори да може да извика „Gott“. Тия, които бягаха докрай, пробождаха ги с ножове във врата и гърба; тия, които не бяха на коне, ловяха с примки.

Кмичиц се мяташе известно време по бойното поле, събаряше конници и търсеше с очи Богуслав; най-сетне го видя и веднага го позна по коня, по светлосинята лента и по шапката с черни щраусови пера.

Облаче бял дим обграждаше княза, защото само преди миг го бяха нападнали двама ногайци, но той повали единия с пистолетен изстрел, другия прониза с рапирата си, но като видя по-голяма група, която летеше от едната страна, а Кмичиц от другата, пришпори коня и се понесе като елен, преследван от ловни кучета.

Повече от петдесет души се хвърлиха подире му, но не всички коне тичаха еднакво, затова скоро групата се разтегна като дълга змия, чиято глава беше Богуслав, а шията Кмичиц.