Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

При тия думи пан Анджей се удари с пестник в челото. Някое време се виждаше, че се бори със себе си и с мислите си, после каза:

— Слушай, изменнико! Аз бих дал сто такива изроди за един неин косъм!… Но аз не ти вярвам, клетвопрестъпнико!

— В евангелието! — повтори князът. — Ще ти дам пропуск и писмена заповед.

— Нека бъде така, подарявам ти живота, но не ще те пусна от ръцете си. Ще ми дадеш писмена заповед… В това време аз ще те предам на татарите в робство.

— Съгласен — каза князът.

— Помни! — отговори пан Анджей. — Тебе не те запази от ръката ми нито княжеското ти достойнство, нито войската ти, нито майсторството ти като фехтовчик… И знай, че колкото пъти ми се изпречиш на пътя или не удържиш думата си, нищо няма да те запази, дори да те провъзгласят за германски император… Запомни ме! Веднъж вече ми беше в ръцете, сега лежиш в краката ми!

— Губя съзнание — каза князът. — Пане Кмичиц, тук наблизо трябва да има вода… Дай ми да пия и полей раната ми.

— Пукай, предателю на отечеството! — каза Кмичиц.

Но князът, вече сигурен за живота си, макар и ранен, възвърна пълната си самоувереност и каза:

— Не бъди глупав, пане Кмичиц. Ако умра, и тя…

Сега устните му побеляха.

А Кмичиц скочи да търси дали наоколо няма някой ров или локва.

Князът загуби съзнание, но за малко и за свое щастие се оправи, понеже в това време долетя първият татарин, Селим, син на Гази ага, знаменосец от отряда на Кмичиц, и като видя неприятеля, който се валяше в кръв, реши да го прикове към земята с острието от знамето. В тоя страшен миг князът все пак намери толкова сили, да хване с ръка острието, което беше прикрепено слабо и се откъсна от дръжката.

Шумът от тая кратка борба привлече обратно пан Анджей.

— Стой, кучи сине! — викна той, като тичаше отдалеко. Щом чу познатия глас, татаринът се долепи от страх до коня. Кмичиц му заповяда да отиде за вода, а самият той остана при княза, защото отдалече се виждаха да пристигат в галоп братята Кемлич, Сорока и целият чамбул, който бе изловил всички райтари и се впусна да търси вожда си.

Щом видяха пан Анджей, верните ногайци започнаха да хвърлят нагоре шапки с гръмки викове.

Акбах Улан скочи от коня си и започна да му се кланя, като докосваше челото, устата и гърдите си с ръка. Другите мляскаха по татарски с уста и гледаха с хищна алчност в очите падналия рицар и с възхищение неговия победител; някои тръгнаха да ловят двата коня, дорестия и врания, които тичаха малко настрани с развети гриви.

— Акбах Улан — каза Кмичиц, — това е вождът на войските, които разбихме тая сутрин: княз Богуслав Радживил. Подарявам ви го, а вие го дръжте, защото за жив или умрял ще ви платят богато. Сега го привържете, метнете му примка на шията и го откарайте в стана!

— Аллах! Аллах! Благодарим, вожде! Благодарим, победителю! — извикаха татарите в един глас.

И отново се чу мляскането на хиляди устни.

Кмичиц заповяда да му дадат кон, възседна го и се понесе с част от татарите към бойното поле.

Още отдалече видя знаменосците, които стоеха със знамената, но при тях имаше едва по двайсетина бойци, останалите бяха полетели подир неприятеля. Групи слуги се въртяха по бойното поле, ограбваха труповете и се караха тук-таме с татарите, които правеха същото. Особено последните изглеждаха просто страшни с ножове в ръка и с изпоцапани до над лактите ръце. Човек би казал, че орляк гарвани е връхлетял от облаците върху бойното поле. Техните диви смехове и крясъци се носеха навсякъде.

Някои с топли още ножове в уста теглеха за краката с две ръце падналите, други си подхвърляха на игра отсечени глави, трети пълнеха торби, четвърти вдигаха нагоре като на пазар окървавени дрехи и хвалеха качествата им или разглеждаха придобитото оръжие.

Кмичиц най-напред мина през полето, където се бе сблъскал пръв с райтарите. Съсечените с мечове човешки и конски трупове тук лежаха разпръснати; но там, където хоронгвите бяха секли пехотата, се издигаха на цели купища, а локвите съсирена вече кръв плющяха като кал под конските копита.

Мъчно беше да се преминат изпочупените късове от пики, мускети, трупове, прекатурени обозни коли и безброй татари, които се въртяха тук.

Пан Гошевски още продължаваше да стои при окопа на укрепения стан, а заедно с него князът крайчи Радживил, Войнилович, Володиовски, Корсак и няколко десетки други. От тая височина те обгръщаха с очи полето чак до най-далечните му краища и можеха да оценят целия размер на своята победа и на неприятелското поражение.