Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Не… мога!… — каза тя с усилие.

И след малко започна да прибира трескаво косата си отзад, защото беше паднала над челото й, и заговори със задъхан глас:

— Виждаш ли… не мога… Ти си щастлива!… Твоят Бабинич е благороден, славен… пред Бога… и отечеството… Ти си щастлива! Аз нямам право дори да се моля… Навсякъде тук е пролята човешка кръв… пепелища! Поне да не беше изменил на отечеството! Да не бе се заел да продава краля!… Преди това аз бях вече простила всичко… в Кейдани… защото мислех… защото го обичах… с цялото си сърце!… Но сега не мога… О, Боже милостиви! Не мога! Бих желала самата аз да не съм жива… и той да не е вече жив!

На това Ануша каза:

— За всяка душа можем да се молим, тъй като Бог е по-милостив от хората и знае оправдания, които често пъти не са известни на хората.

След тия думи тя коленичи за молитва, а Оленка се хвърли на земята и прекара така просната чак до сутринта.

На другия ден по цялата околност гръмна новината, че пан мечник Билевич се намира в Лауда. При тая вест всичко живо тръгна да го приветства. От съседните гори заизлизаха съсухрени старци и жени с малки деца. Две години вече никой от шляхтишките села не беше нито сял, ни орал. Самите села бяха отчасти изгорени и запустели. Населението живееше в горите. Мъжете в разцвета на възрастта си бяха заминали с пан Володиовски или постъпили в разни партизански чети, само юношите пазеха и защитаваха остатъка от имуществото и защитаваха добре, но под прикритието на горските дебри.

Затова посрещаха мечника като спасител, с голям плач от радост, защото на тия прости хора се струваше, че щом мечникът е дошъл и панна Александра се връща в старото си гнездо, трябва да идва краят на войната и бедствията. И веднага започнаха да се връщат в селцата си и да прибират полуподивелия си вече добитък от най-дълбоките гори.

Наистина шведите се намираха наблизо, укрепени с насипи в Поневеж, но вече им обръщаха по-малко внимание поради силата на мечника и на другите партизански групи в околността.

Пан Томаш дори възнамеряваше да нападне Поневеж, за да очисти напълно околията; чакаше само да се съберат повече хора под неговото знаме и преди всичко да бъдат доставени пушки на пехотата му, а ловците Домашевичи имаха много пушки, скрити в горите; засега той проучваше околността, като минаваше от село в село.

Но тоя преглед беше тъжен. Във Водокти шляхтишкият дом и половината село бяха изгорени; в Митруни също; Волмонтовиче на Бутримите, което Кмичиц беше изгорил навремето, се беше възстановило след пожара и оцеляло по една случайност; но Дрожейкани и Мозги наполовина, Морози изцяло, Гошчуни бе пострадало най-жестоко, защото и половината население беше изклано, а на всички мъже от старците до дванайсетгодишните момчета бяха отрязани ръцете по заповед на полковник Роса.

Така страшно беше газила войната тая околност, такива бяха последиците от измяната на княз Януш Радживил.

Но докато мечникът завърши прегледа си и стегне своите пехотни хоронгви, отново дойдоха радостни и едновременно страшни вести, които като хилядократно ехо прозвучаваха от къща в къща.

Юрек Билевич, който с разезд от няколко десетки конници бе отишъл край Поневеж и хвана там няколко шведи, пръв узна за битката при Простки. После с всяка вест пристигаха нови и нови подробности, толкова чудесни, че приличаха на приказка.

— Пан Гошевски — повтаряха — разбил граф Валдек, Израел и княз Богуслав. Войската е унищожена без остатък, командирите са в плен! Цяла Прусия гори в огън!

Няколко седмици по-късно човешките уста започнаха да повтарят още едно страшно име, името на Бабинич.

— Бабинич допринесъл най-много за победата при Простки — говореха по цялата Жмудж. — Бабинич със собствената си ръка съсякъл и хванал княз Богуслав.

И по-нататък:

— Бабинич гори електорска Прусия, върви като смърт към Жмудж, сече, оставя само земя и небе.

А накрай:

— Бабинич изгорил Тауроги. Сакович избягал от него и се крие в горите…

Последната случка бе станала твърде близо и не можеха да се съмняват дълго в нея. Новината се потвърди напълно.

През цялото време, докато идваха тия вести, Ануша Борзобогата живееше сякаш в някакво опиянение, смееше се и плачеше едно след друго, тупаше с крака, когато някой не вярваше, и повтаряше пред всички, независимо дали някой иска или не иска да слуша:

— Аз познавам пан Бабинич! Той ме отведе от Замошч при пан Сапеха. Той е най-големият боец на света. Не зная дали пан Чарнецки може да се сравни с него. Като служеше под командването на пан Сапеха, той срази напълно княз Богуслав при първия поход… Сигурна съм, че той, а не някой друг, го е съсякъл при Простки. Той ще види сметката на пан Сакович и на десет като Сакович!… А за един месец ще измете шведите от цялата Жмудж!