Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Когато куриерите вече напуснаха стана, Ануша си даде сметка на какви опасности се излагат те, та се уплаши за тях и поиска непременно да ги задържи. Дори със сълзи на очи почна да моли мечника да не им разрешава да заминат, защото и селяни могат да занесат тия писма, а на селяните е по-лесно да се промъкнат.

Но Браун и Юрек Билевич се запънаха така, че не помогнаха никакви увещания. И единият, и другият искаха да се надпреварват в услугите си, а никой не предвиждаше какво го чака.

Защото седмица по-късно Браун попадна в ръцете на Сакович, който заповяда да му одерат кожата, а горкият Юрек беше застрелян отвъд Поневеж, когато бягаше от един шведски разезд.

Двете писма попаднаха в ръцете на неприятелите.

След като хвана Браун и му одра кожата, Сакович веднага се споразумя с полковник Хамилтон, англичанин на шведска служба и комендант на Поневеж, да ударят заедно четата на мечник Билевич.

По това време Бабинич се беше загубил някъде в горите и от двайсетина дни не се чуваше нищо за него. Впрочем Сакович вече не обръщаше внимание на неговата близост. Наистина въпреки цялата си смелост той чувстваше някакъв инстинктивен страх от Бабинич, но сега беше готов да загине сам, стига да си отмъсти. Откак Ануша избяга, яростта не преставаше нито за миг да разкъсва душата му. Погрешната сметка и нараненото честолюбие го докарваха до лудост, а освен това страдаше и сърцето му. Отначало той бе желал да вземе Ануша за жена само заради завещаните й имоти от нейния пръв годеник пан Подбипента, но по-късно се влюби сляпо и до смърт в нея, както може да се влюби само такъв човек. И се стигна дотам, че той, който не се страхуваше от никого на света освен от Богуслав, че той, само пред погледа на когото хората побледняваха, гледаше като куче в очите на тая девойка, подчиняваше й се, понасяше капризите й, изпълняваше всичките й желания, мъчеше се да отгатва нейните мисли.

А тя използваше влиянието си и злоупотребяваше с него, мамеше го с думи, с погледи, принуждаваше го да й служи като роб и накрай му изневери.

Сакович спадаше към ония хора, които смятат за добро само онова, което е добро за тях, а за зло и вина това, което ги ощетява. Затова в неговите очи Ануша беше извършила най-страшното престъпление и той не виждаше достатъчно голямо наказание за нея. Ако това се беше случило на някого другиго, пан старостата щеше да се смее и подиграва, но понеже засегна неговата личност, той ревеше като ранен звяр и мислеше само за отмъщение. Искаше да пипне жива или мъртва виновницата в ръцете си. Предпочиташе жива, защото тогава би могъл най-напред да си отмъсти като мъж, но дори ако девойката загинеше през време на нападението, той би се примирил с това, стига тя да не бъде в ръцете на някого другиго.

В желанието си да действа със сигурност, той изпрати при мечника подкупен човек с писмо уж от Бабинич, с което от името на последния съобщаваше, че в срок от една седмица ще пристигне във Волмонтовиче.

Мечникът повярва лесно, а понеже вярваше в непобедимата сила на Бабинич и не криеше това, не само че се настани за постоянно във Волмонтовиче, но разгласи новината и раздвижи почти цялото лауданско население. Оцелялата част от това население се прибра от горите, първо, защото беше вече краят на есента и настанаха големи студове и второ, поради самото любопитство да видят прославения воин.

В това време шведите на Хамилтон идеха от Поневеж за Волмонтовиче, а от Кейдани Сакович се прокрадваше като вълк.

На Сакович обаче дори на ум не идваше, че подир него, също така като вълк върви някой друг, който наистина не беше получил никакви писма, но имаше обичай да се явява там, където най-малко са го очаквали.

Кмичиц съвсем не знаеше, че Оленка се намира в четата на Билевич. В Тауроги, което унищожи с огън и меч, от разпита на пленените узна, че тя е избягала с панна Борзобогата, но предполагаше, че са избягали в Бяловежските гори, където се беше скрила и пани Скшетуска, а и много други шляхтички. Това той можеше да предполага и защото знаеше, че старият мечник отдавна възнамеряваше да отведе братаницата си в тия непроходими гори.

Пан Анджей се огорчи безкрайно много, че не я намери в Тауроги, но, от друга страна, се утешаваше с това, че тя беше се измъкнала от ръцете на Сакович и че ще намери безопасно убежище чак до края на войната.

А понеже не можеше да тръгне веднага за Бяловежските гори, реши да напада неприятеля в Жмудж и да го унищожава, докато го смаже окончателно. И успехът вървеше по неговите стъпки. От месец и половина победите му следваха една след друга и толкова много въоръжени хора прииждаха в отряда му, че скоро чамбулът съставяше едва една четвърт част от неговите сили. Най-сетне той очисти от неприятеля цялата западна част на Жмудж, а като чу за Сакович и понеже имаше с него стари сметки за уреждане, навлезе в познатите му места и тръгна подир него.