Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

А всред гъстите редове на конницата се вдигна похвален шумол:

— Това е то кръв! Това е жена за войник, това е истински доброволец!

— Vivat Билевичувна!

— Да се проявим, ваша милост панове, защото си заслужава пред такива очи!

— И амазонките не са смеели така да се изправят срещу мускети! — викна някой от по-младите шляхтичи, забравил в унеса си, че амазонките са живели преди откриването на барута.

— Време е вече да свършим. Пехотата се отличи и hostes 186 186 Враговете (лат.). — Бел.прев. пострадаха много.

И наистина неприятелят не можа да постигне нищо с конницата си. Той непрекъснато налиташе с конете си, стигаше до бариерата, но след залп се оттегляше в безредие. И както вълната, разляла се по плоския бряг, оставя след себе си черупки, камъчета, умрели риби, така след всяка атака по пътя пред портата оставаха по петнайсетина човешки и конски трупове.

Най-сетне атаките престанаха. Приближаваха се само доброволци, които стреляха към селото с пистолети и мускети, за да отвличат вниманието на хората на Билевич. Пан мечникът обаче се изкатери по ръба на шляхтишката къща под стряхата и оттам забеляза движение в задните редове на неприятеля към полето и храстите, които се простираха от лявата страна на Волмонтовиче.

— Оттам ще се опитат! — викна той и веднага изпрати част от конницата между къщите, за да дадат отпор на неприятеля през овощните градини.

След половин час започна нова битка от лявото крило на четата, но също така с огнестрелно оръжие.

Оградените овощни градини още затрудняваха да се почне ръкопашен бой, но затрудняваха еднакво и двете страни. При това неприятелят се бе пръснал в дълга линия, та беше по-малко изложен на стрелбата.

Постепенно боят ставаше все по-ожесточен и енергичен, защото не престанаха да атакуват и бариерата.

Мечникът захвана да се безпокои.

Той още разполагаше със свободната лъка от дясната страна, простряла се до рекичката, не особено широка, но дълбока и мочурлива, преминаването през която можеше да бъде трудно, особено когато се бърза. Само на едно място имаше отъпкано вървище до нисък бряг, по което караха добитъка към гората.

Пан Томаш се заоглежда все по-често в оная посока.

Внезапно между прозирния, с вече окапали листа върбов гъсталак той видя при вечерното сияние лъскаво оръжие и възчерен облак от войници.

„Бабинич иде!“ — помисли той.

Но в тоя момент при него долетя пан Хшонстовски, който командваше конен ескадрон.

— От реката се вижда шведска пехота! — викна той в ужас.

— Някакво предателство! — викна пан Томаш. — В името на Христа, скочи, ваша милост, с ескадрона си срещу тая пехота; иначе ще ни нападне отстрани!

— Много са! — отговори пан Хшонстовски.

— Задръжте ги поне за един час, а в това време ние ще се спасяваме с оттегляне към горите.

Пан Хшонстовски полетя и скоро пое през лъката начело на двеста души. Като видя това, неприятелската пехота започна бързо да се строява в гъсталака, за да посрещне противника си; след малко ескадронът пусна конете си напред, а от върбовите храсти изтрещя залп от мускети.

Мечникът се усъмни вече не само в победата, но дори в спасението на своята пехота.

Той още можеше да се оттегли с част от конницата, с девойките и да търси подслон в гората, но такова оттегляне беше равно на голямо поражение, понеже като последица щеше да подложи под меча по-голямата част от четата и остатъка от лауданското население, което се беше събрало във Волмонтовиче, за да види Бабинич; в такъв случай и самото Волмонтовиче естествено щеше да бъде сравнено със земята.

Оставаше още едничка надежда, че пан Хшонстовски ще разбие оная пехота.

В това време на небето се стъмни, но в селото ставаше все по-светло, защото се запалиха стърготините, треските и талашът, струпани пред първата къща при бариерата. От тях се запали самата къща и над селото засвети кърваво пожарно сияние.

При неговия блясък пан мечникът видя конницата на Хшонстовски, която се връщаше уплашена и безредна, а зад нея шведската пехота се изсипваше от гъсталаците и летеше бегом в атака.

Тогава разбра, че трябва да се оттегли по единствения свободен път.

И той вече се втурна при останалата конница, вече замахна със сабя и викна: „Кръгом, ваша милост панове, и в строй, в строй!“ — когато внезапно и от тила се обадиха гърмежи, смесени с войнишки викове.

Тогава мечникът разбра, че е обграден, че е попаднал като в клопка, от която няма нито изход, нито спасение.