Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Хамилтон послуша и се изправи за бой в Андронишки. Шведските сили бяха толкова малки, че англичанинът не можеше дори да мечтае за победа, особено над такъв противник. Но и самият той беше вече много уморен и искаше да загине.

Започнатата обаче в Андронишки битка свърши близо до Троупе, където паднаха последните шведи.

Хамилтон загина от геройска смърт, като се бранеше под едно крайпътно разпятие срещу петнайсетина татари, които отначало искаха да го хванат жив, но разярени от упоритостта му, най-сетне го насякоха със сабите си.

Обаче и хоронгвите на Бабинич бяха толкова уморени, че нямаха нито сили, нито желание да стигнат дори до близкото Троупе, и всяка веднага започна да се настанява за нощуване там, където се намираше през време на битката, като палеше огньове между неприятелските трупове.

Нахраниха се и всички заспаха дълбок сън.

Самите татари отложиха за другия ден претърсването на труповете.

Кмичиц, който мислеше главно за конете, не се противопостави на тая почивка.

На другия ден обаче стана доста рано, за да пресметне собствените си загуби след ожесточения бой и да раздели справедливо плячката. Веднага след закуската се изправи на височината под същото разпятие, при което беше загинал Хамилтон, а полските и татарските офицери се приближаваха един по един при него с отбелязани на рабоши загубите на хора и даваха рапорта си. Той слушаше, както селски стопанин слуша лете надзирателите, и се радваше в себе си на обилната жътва.

По едно време към него се приближи Акбах Улан, подобен повече на плашило, отколкото на човек, защото във волмонтовичката битка му бяха разбили носа с дръжката на сабя, поклони се, подаде на Кмичиц окървавени книжа и каза:

— Ефенди, някакви писма се намериха при шведския вожд; предавам ти ги съгласно заповедта.

Кмичиц наистина беше издал веднъж завинаги заповед всички книжа, намерени при труповете, да му се донасят веднага след битката, защото често пъти от тях можеше да разбере намеренията на неприятеля и да действа съответно с това.

Но в тоя момент не бързаше толкова, затова кимна с глава на Акбах Улан и прибра хартиите в пазвата си. А Акбах изпрати при чамбула, като му заповяда да тръгне веднага за Троупе, където щяха да останат на по-дълга почивка.

Сега хоронгвите почнаха да минават една след друга пред него. Най-отпред вървеше чамбулът, който сега броеше по-малко от петстотин души, останалите бяха паднали през постоянните битки, но всеки татарин имаше зашити в седлото, кожуха и шапката си толкова шведски риксдалери, пруски талери и дукати, та човек можеше да плати за него толкова сребро, колкото тежи той. При това тия хора съвсем не приличаха на обикновените татарски чамбули, защото всичко по-слабо беше отпаднало от тежкия труд, останали бяха само отбор юнаци, плещести, с желязна издръжливост и хапливи като стършели. Постоянните боеве ги бяха обучили така, че при ръкопашен бой биха могли да удържат дори срещу редовната полска конница, срещу райтарите или срещу пруските драгуни, а когато бяха еднакви по брой, отиваха като вълци срещу овце. В боя пазеха с особено страшна ожесточеност труповете на другарите си, за да могат после да си поделят техните съкровища.

Сега минаваха пред пан Кмичиц с рядко хубаво настроение, биеха барабани, пищяха с конски пищяли и разтърсваха бунчук, а се движеха толкова стегнато, че и редовните войници не биха се движили по-добре. След тях вървяха драгуните, организирани от пан Анджей с голямо усилие от всякакъв вид доброволци, въоръжени с рапири и мускети. Командваше ги бившият вахмистър Сорока, сега повишен в офицерски чин, дори капитан. В тоя полк, облечен с еднакви оплячкосани мундири, смъкнати от пруски драгуни, имаше преди всичко хора от низък произход, но пан Кмичиц харесваше именно такъв род хора, защото те слушаха сляпо и понасяха всички трудности без никакво мърморене.

В двете доброволчески хоронгви, които идеха след тях, служеха само по-дребни и по-едри шляхтичи. Те бяха буйни и неспокойни хора, които при друг военачалник щяха да се превърнат в шайка от грабители, но в тия железни ръце приличаха на редовните хоронгви и сами обичаха да се наричат „петигорски“. Те издържаха по-малко от драгуните срещу огъня, но пък в първия устрем бяха страшни, а по опитност в ръкопашния бой превъзхождаха цялата войска, защото всеки си имаше свой начин на фехтуване.

Най-сетне подир тях минаха около хиляда души нови доброволци, здрави мъже, но над които трябваше още много да се работи, за да станат стегната войска.