Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Тук внезапно съвестта го грабна за косата и го разтърси така, че той викна, защото заедно с това му се стори, че слуша някакъв непознат глас, който се излива от целия небосвод и казва:

— Отказали сте се били от личните си работи ли? А ти, нещастнико, какво правиш в тоя момент? Изтъкваш заслугите си, но когато дойде първият миг на изпитание, веднага се изправяш като побеснял кон и викаш: „Няма да отида!“ Загива майката родина, нови мечове пронизват сърцето и, а ти се отвръщаш от нея, не искаш да я подкрепиш с ръката си, тичаш подир собственото си щастие и викаш: „Няма да отида!“ Тя протяга кървави ръце и ето, ето пада, вече губи съзнание, вече агонизира и зове с последен глас: „Деца! Помощ!“ А ти й отговаряш: „Няма да отида!“ Горко вам! Горко на такъв народ, горко на тая Жечпосполита!

Тук страхът наежи косата на пан Кмичиц на главата му, а цялото му тяло затрепера, сякаш го налегна пристъп на треска… И веднага се строполи ничком на земята и почна не да вика, а да крещи от ужас:

— Иисусе, не ме наказвай! Иисусе, смили се! Да бъде волята ти! Ще отида, ще отида!

После лежа някое време в мълчание и ридаеше, а когато най-сетне стана, лицето му беше пълно с примирение и по-спокойно и той продължи да се моли:

— Ти, Господи, не се чуди, че ми е мъчно, защото бях пред прага на своето щастие. Но нека бъде така, както ти разпореждаш! Сега вече разбирам, че искаше да ме изпиташ, и затова ме постави на кръстопът. Нека още веднъж да бъде твоята воля. Аз няма дори да се огледам зад себе си! За тебе, Господи, жертвам тази моя страхотна скръб, този мой копнеж, тази моя тежка грижа. Нека ми се зачете всичко това, задето пощадих княз Богуслав, поради което отечеството плака. Сега виждаш, Господи, че това беше моят последен личен интерес. Повече няма, милостиви Боже! Само ще целуна още тая любима земя, само ще стисна още кървавите ти нозе… и тръгвам, Христе! Тръгвам!…

И замина.

А в небесните списъци, в които се записват добрите и злите постъпки на хората, в тоя момент бяха изтрити всичките му провинения, защото той беше човек вече напълно разкаян.

Никоя книга не е записала колко още битки води войската, шляхтата и народът на Жечпосполита с неприятелите. Воюваха по полята, по селата, градчетата и градовете, воюваха в кралска Прусия и в княжеска Прусия, в Мазовше, във Велкополска, в Малополска, в Украйна, в Литва и Жмудж, воюваха без отдих и денем, и нощем.

Всяка бучка земя се напои с кръв. Имената на рицарите, славните подвизи, великите жертви се изтриха от паметта, защото не ги записа летописец и лютня не ги възпя. Но под напора на тия усилия неприятелската мощ най-сетне се огъна.

И както неустрашимият лъв, който, пронизан от куршуми, преди миг е лежал като мъртъв, ненадейно се вдигне, разтърси царствената си грива и изреве мощно, а ловците ги обзема бледен страх и краката им се обръщат за бягство, така и тая Жечпосполита се надигаше все по-страшно, изпълнена с юпитеровски гняв, готова да се противопостави на целия свят, а в костите на нападателите се изля немощ и страх. Не за придобивки мислеха вече те, а само да спасят главите си от лъвската уста и да ги отнесат здрави в родния си край.

Не помогнаха новите съюзи, новите пълчища от унгарци, седмоградци, казаци и власи. Наистина още един път бурята премина между Краков, Варшава и Бжешч, но се разби о полската гръд и скоро се разпръсна като жалък облак.

Шведският крал пръв загуби вяра в тая война и замина да се бие с датчаните; изменникът електор, смирен пред силния, дързък пред слабия, удари чело пред краката на Жечпосполита и започна да бие шведите; разбойническите пълчища от „касапите“ на Ракочи офейкаха колкото им държат краката към своите седмоградски бърлоги, които пан Любомирски унищожи с огън и меч.

Но по-лесно им беше да нахлуят в границите на Жечпосполита, отколкото да излязат безнаказано от тях. Затова, когато ги настигнаха при един брод, седмоградските графове коленичиха пред пановете Потоцки, Любомирски и Чарнецки и в праха просеха за милост.

— Ще предадем оръжието си, ще дадем милиони! — викаха те. — Само ни позволете да си отидем!

И като приеха откупа, хетманите се смилиха над тая войска от жалки хора; но татарската орда ги прегази с конете си пред самия праг на техния дом.

Малко по малко спокойствието започна да се връща по полските равнини. Кралят още отнемаше обратно пруските крепости, пан Чарнецки щеше да пренесе в Дания полския меч, защото Жечпосполита вече не искаше да се задоволи само с прогонването на неприятелите.