Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— А всъщност това си е наше… Старо имение на Билевичи, наша пот, наш труд. Оня нещастник отдавна трябва да е загинал, щом не се е обадил, а и да се обади, законът е на наша страна.

Сега той се обърна към Оленка:

— Какво мислиш, моля?

На това девойката отговори:

— Това е прокълнато място. Нека става с него каквото ще.

— Но виждаш ли, правото е на наша страна. Прокълнато беше мястото в лоши ръце, а ще стане благословено в добри. Правото е на наша страна!

— Никога! Нищо не искам да зная за него. Дядко го е завещал без уговорки, нека го вземат роднините му.

След тия думи тя подкара коня си по-бързо; мечникът също така пришпори своя и не забавиха хода чак докато излязоха на открито поле. В това време настана нощ, но беше съвсем светло, защото огромният червен месец изплава иззад волмонтовичката гора и освети цялата околност със златния си блясък.

— Да! Бог даде прекрасна нощ — обади се мечникът, като гледаше търкалото на луната.

— Колко отдалече свети Волмонтовиче! — каза Оленка.

— Понеже дървеният материал на къщите не е още почернял.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от скърцане на кола, която не можеха да видят веднага, защото на това място пътят вървеше по вълнообразна местност; скоро обаче съзряха два коня, зад тях други два, впрегнати в теглича, а накрай каруца за сено, обградена от няколко конници.

— Какви ли могат да бъдат тия хора? — каза мечникът. И спря коня си; Оленка застана до него.

През това време непознатите се приближаваха все повече, накрай стигнаха до самите тях.

— Стой! — извика мечникът. — Кого карате там?

Един от конниците се обърна към него:

— Караме пан Кмичиц, който беше прострелян при Магеров от унгарците.

— Словото стана плът! — възкликна мечникът.

На Оленка изведнъж й се зави свят; сърцето й замря, не можеше да си поеме дъх. Някакви гласове викаха в душата й: „Боже, света Богородице! Това е той!“ После съвсем загуби съзнание къде е и какво става с нея.

Но не падна от коня на земята, защото се хвана конвулсивно с ръка за ритлата на колата. А в момента, когато се опомни, очите й се спряха върху неподвижната човешка фигура, която лежеше в колата. Да, това беше той, пан Анджей Кмичиц, оршанският хоронжи. Той лежеше възнак в колата: главата му беше увита с кърпи, но при червения блясък на месеца се виждаше отлично бялото му и спокойно лице, изсечено сякаш от мрамор или вледенено от полъха на смъртта. Очите му бяха дълбоко хлътнали и затворени, животът в него не се издаваше с най-малко движение.

— Сбогом!… — каза пан мечникът и свали шапка.

— Стой! — извика Оленка.

И започна да пита с тих, но бърз, сякаш трескав глас:

— Жив ли е още, или умрял?

— Жив, но с единия крак в гроба.

Тук мечникът погледна лицето на Кмичиц и се обади отново:

— Не ще го откарате до Любич.

— Заповяда непременно да бъде откаран там, понеже там иска да умре.

— Сбогом! Бързайте!

— Нашите почитания!

И колата продължи пътя си, а Оленка и мечникът се понесоха с всичките сили на конете си в противна посока. Прелетяха през Волмонтовиче като два нощни призрака и стигнаха във Водокти, без да си кажат нито дума по целия път; едва когато слизаше от коня, Оленка се обърна към чичо си:

— Свещеник ще трябва да му се изпрати! — каза тя със задъхан глас. — Някой да тръгне веднага за Упита!

Мечникът се зае пъргаво да изпълни това поръчение, а тя се втурна в стаята си и се хвърли на колене пред иконата на пресветата Дева.

Няколко часа по-късно, вече късно през нощта, пред портата на Водокти се обади звънче. Беше свещеникът, който отиваше за Любич със светото причастие.

Панна Александра продължаваше да е на колене, устата й повтаряше молитва, която се чете за умиращи. А когато я изрече, започна да удря трикратно главата си о пода и да повтаря непрекъснато:

— Господи, зачети му, че загива от ръцете на неприятели… Господи, зачети му, че загива от ръцете на неприятели… Прости му! Смили се над него!…

Така й мина цялата нощ. Свещеникът стоя в Любич чак до сутринта, а на връщане сам се отби във Водокти. Тя изтича да го посрещне.

— Свърши ли вече! — попита.

И не можа да говори повече, защото се задъха.

— Жив е още — отговори свещеникът.

През следващите двайсетина дена всеки ден хвърчаха пратеници от Водокти до Любич и всеки се връщаше с отговор, че пан хоронжи е „още жив“, най-сетне един донесе съобщение, което чул от фелдшера, докаран от Кейдани, че не само е жив, но и ще оздравее, защото раните зарастват и силите на рицаря се възвръщат.