Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Панна Александра и рошенският мечник.

— Слава на Господа Иисуса Христа! Идва ли някой да пита за мене?

— Изпращаха от Водокти, докато казахме, че ваша милост ще оздравее.

— А после престанаха ли да изпращат?

— После престанаха.

Тогава Кмичиц каза:

— Не знаят още нищо, но ще го научат от самия мене. Не си ли казвал на никого, че съм воювал тук като Бабинич?

— Нямаше заповед — отговори войникът.

— А лауданците с пан Володиовски още ли не са се върнали?

— Няма ги още, но ги очакват всеки ден.

С това се свърши първият разговор. Две седмици по-късно пан Кмичиц вече ставаше и ходеше с патерици, а на следната неделя настоя да отиде на черква.

— Ще отидем в Упита — каза той на Сорока, — защото трябва да започваме от Бога, а след литургията — във Водокти.

Сорока не смееше да се противи, само заповяда да постелят каруцата със сено, а пан Анджей се облече празнично и тръгнаха. Пристигнаха по време, когато в черквата имаше малко хора. Облегнат върху рамото на Сорока, пан Анджей се приближи до големия олтар и седна на ктиторската седалка; никой не го позна, толкова се беше променил; лицето му беше много слабо, измършавяло, а освен това той носеше дълга брада, израсла му през войната и боледуването. Който го погледнеше, помисляше, че някакъв пътник големец се е отбил в черквата; защото сега навсякъде беше пълно с пътници шляхтичи, които се връщаха от войната в имотите си.

Но черквата постепенно се пълнеше със селяни и шляхтичи от околността; след това започнаха да пристигат и едри земевладелци дори от по-далечни места, тъй като много черкви бяха изгорени, та трябваше да идват на литургия чак в Упита.

Потънал в молитва, Кмичиц не виждаше никого; от набожната му вглъбеност го пробуди едва изскърцването на седалката под краката на седналите на нея хора.

Тогава той вдигна глава, погледна и току над себе си видя сладкото, но тъжно лице на Оленка.

Тя също го забеляза и позна в тоя момент, защото се отдръпна изведнъж като попарена; най-напред огън, после смъртна бледост се появи на лицето й, но с върховно напрежение на волята тя преодоля впечатлението и коленичи до самия него; третото място зае пан мечникът.

И Кмичиц, и тя наведоха глави и опрели лица върху ръцете си, стояха на колене един до друг в мълчание, а сърцата им биеха така, че и двамата ги чуваха отлично. Най-сетне пан Анджей заговори пръв:

— Слава на Господа-Бога Иисуса Христа!

— Во веки веков… — отговори Оленка полугласно. И повече нищо не си казаха.

В това време свещеникът излезе да държи проповед; Кмичиц го слушаше, но въпреки усилията си нито чуваше, нито разбираше. Ето я нея, жадуваната, за която беше копнял цели години, която никога не бе излизала от мислите и от сърцето му, сега тя стоеше до самия него. И той я чувстваше до себе си, но не смееше да обърне очи към нея, защото се намираше в черква; само притвори клепачи и ловеше с ухо всеки неин дъх.

— Оленка, Оленка е при мене! — казваше си той. — Ето че Бог ни накара да се срещнем в черквата след разлъката…

И мислите му, и сърцето повтаряха непрестанно това име:

— Оленка, Оленка, Оленка!

А понякога радостен плач го стисваше за гърлото или го грабваше такова въодушевление от благодарствената молитва, че дори губеше съзнание за това, което става с него.

А тя продължаваше да коленичи със скрито в дланите си лице.

Свещеникът свърши проповедта и слезе от амвона.

Внезапно пред черквата се разнесе дрънкане на оръжие и тропот на конски копита. Някой викна пред прага на черквата: „Лауданците се връщат!“ И веднага в самия храм зашумя, после се вдигна глъчка, след това последваха все по-високи викове:

— Лауданците! Лауданците!

Навалицата се развълнува, всички глави едновременно се обърнаха към вратата.

А в тоя миг на вратата се зарои и в черквата влезе въоръжена част. Начело вървяха пан Володиовски и пан Заглоба, като звънтяха с шпори. Тълпите им даваха път, а те минаха през цялата черква, коленичиха пред олтара, помолиха се с кратка молитва, после двамата влязоха в закристията 189 189 Помещение в католическа черква, в което се пазят одеждите и черковните съдове и в което свещеникът се преоблича. — Бел.прев. .

Лауданците се спряха в средата на черквата, но не се поздравиха с богомолците от почит към мястото.

Ах, каква гледка! Страшни лица, обгорени от вихрите, отслабнали от бойните усилия, изпосечени от сабите на шведи, немци, унгарци, власи. Цялата история на войната и славата на набожната Лауда бяха написани по тях с меч. Ето ги мрачните Бутрими, ето ги Стакяни, Домашевичи, Гошчевичи — от всички по малко. Но едва една четвърт се беше върнала от ония, които някога тръгнаха от Лауда под командването на Володиовски.