Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Но сега всичко се беше променило! Сега, след толкова победи и такава слава, той има право да отиде при момичето и да му каже: „Аз съм Кмичиц, но съм твоят спасител!“ Има право да викне към цялата Жмудж: „Аз съм Кмичиц, но твоят спасител!“

Освен това Волмонтовиче не е далеко! Една седмица Бабинич беше преследвал Хамилтон, но Кмичиц за по-малко от седмица ще бъде пред нозете на Оленка.

И пан Анджей стана, блед от вълнение, с пламнали очи, със светнало лице, и викна към слугата:

— Бързо коня ми! Бързо! Бързо!

Слугата докара врания кон и сам скочи да подаде стремето, но като застана на земята, каза:

— Ваша милост! Някакви чужди хора идват към нас от Троупе заедно с пан Сорока и карат тръс.

— Те не ме интересуват! — отговори пан Анджей.

В това време двамата конници се приближиха на двайсетина крачки, после единият от тях, придружен от Сорока, излезе напред, долетя и свали рисовия калпак от рижата си като огън коса.

— Виждам, че стоя пред пан Бабинич! — каза той. — Радвам се, че намерих ваша милост.

— С кого имам чест? — попита пан Кмичиц нетърпеливо.

— Аз съм Вершул, някога ротмистър от татарските хоронгви на княз Йереми Вишньовецки; пристигам в родния си край, за да събирам войска за новата война. Освен това донесох писмо за ваша милост от великия хетман пан Сапеха.

— За нова война ли? — попита Кмичиц и смръщи вежди. — Какво говориш, ваша милост?

— Това писмо по-добре от мене ще ти обясни, ваша милост — каза Вершул и подаде писмото на хетмана.

Кмичиц разчупи трескаво печата. Писмото на Сапеха гласеше така:

„Многолюбезни ми пане Бабинич! Нов потоп върху родината ни! Подписан е съюз между шведа и Ракочи 187 187 Княз на Седмоградско (Трансилвания). — Бел.прев. и е уговорена подялбата на Жечпосполита. Осемдесет хиляди унгарци, седмоградци, власи и казаци всеки момент ще прекрачат нашата южна граница. А понеже при такава окончателна гибел ще трябва да напрегнем всички сили, за да остане за бъдещите векове поне славно име след нашия народ, изпращам ти, ваша милост, тая заповед, според която ще трябва, без да губиш нито минутка време, да обърнеш конете си право на юг и да побързаш към нас с големи преходи. Ще ни намериш в Бжешч, откъдето веднага ще те изпратим по-нататък. Засега periculum in mora 188 188 Бавенето е опасно, т.е. трябва много да се бърза (лат.). — Бел.прев. . Княз Богуслав се освободи от плен, но пан Гошевски ще има грижата за Прусия и Жмудж. Още веднъж препоръчвам на ваша милост да бърза и вярвам, че любовта ти към изправеното пред гибел наше отечеството ще бъде най-добрата шпора за тебе.“

Като свърши четенето, Кмичиц изпусна писмото на земята и започна да се търка с ръце по овлажнялото лице, накрай погледна Вершул замаяно и попита с тих, сподавен глас:

— Защо пан Гошевски ще трябва да остане в Жмудж, а аз да тръгвам на юг?

Вершул сви рамене.

— Попитай, ваша милост, хетмана в Бжешч! Аз не мога нищо да ти кажа.

Внезапно страшен гняв стисна пан Анджей за гърлото, очите му засвяткаха, лицето посиня и той викна с пронизителен глас:

— А пък аз няма да мръдна оттук! Разбираш ли, ваша милост!

— Така ли? — отговори Вершул. — Моя работа беше да предам заповедта, а останалото е ваша грижа! Моите почитания, моите почитания! Исках да остана няколко часа във вашата компания, но след това, което чух, предпочитам да потърся друга.

След тия думи Вершул обърна коня си и замина.

Пан Анджей отново седна под разпятието и започна да се оглежда безсмислено по небето, сякаш искаше да познае какво ще бъде времето. Слугата се отдалечи настрана с конете и наоколо настана тишина.

Утринта беше хубава, бледа, полуесенна и полузимна. Вятър не духаше, но от брезите, които растяха около разпятието, падаха без шум последните пожълтели и свити от студа листа. Безброй врани и чавки летяха над горите, някои кацаха със силно грачене съвсем близо до разпятието, защото по полето и пътя още беше пълно с непогребани шведски трупове. Пан Анджей гледаше тия черни птици и мигаше с очи. Човек би казал, че иска да ги преброи. После притвори клепачи и дълго седя неподвижен. Най-сетне трепна, смръщи вежди, опомни се и така заговори на себе си:

— Не може другояче! Ще замина след две седмици, но не сега. Да става каквото ще! Не аз съм докарал Ракочи. Не мога! Което е прекалено, прекалено е!… Малко ли се наблъсках, малко ли се измъчих, малко ли безсънни нощи съм прекарал на седлото, малко ли своя и чужда кръв съм пролял? Такава ли ще ми е наградата за всичко?!… Ако не бях получил това писмо, щях да тръгна; но и двете съобщения дойдоха в един и същи час, сякаш за да ми е по-голяма болката, по-голяма скръбта… Ако ще светът да загине, няма да тръгна! Отечеството не ще пропадне за две седмици, а освен това явно е, че над него виси Божият гняв и тогава човешката сила не може да постигне нищо. Боже, боже! Хиперборейци, шведи, прусаци, унгарци, седмоградци, власи, казаци — всичко изведнъж! Кой може да удържи? О, Господи, какво се е провинило пред тебе това наше злочесто отечество, тоя набожен крал, та си извърнал лицето си от тях и не даваш нито милост, нито спасение, а все нови и нови бедствия ни изпращаш? Малко ли е още пролятата кръв? Малко ли са сълзите? Ето, тук хората вече забравиха да се веселят, тук ветровете не веят, ами стенат… Тук дъждовете не валят, ами плачат, а ти шибаш ли, шибаш! Милост, Господи! Спасение, Боже!… Грешихме… но нали дойде и разкаянието!… Ето, отказахме се от нашите богатства, яхнахме конете и бием ли, бием! Отказахме се от безпътството, отказахме се от личните си работи. Тогава защо не простиш? Защо не ни зарадваш?