Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Оставаше му само да загине славно, затова изскочи пред редицата на конницата и викна:

— Ще паднем един върху друг! Не ще поскъпим кръвта си за вярата и отечеството!

Но ето че огънят на неговата пехота, която отбраняваше бариерата и лявата страна на селото, отслабна, а все по-силният вик на неприятеля вестеше неговият близък триумф.

Но какво означават тия хрипливи гласове на корни в редовете на Саковичовата шайка и това биене на барабани в шведските редове?

Чуват се все по-ужасени крясъци, някакви странни, смесени, в които звучи сякаш не триумф, а ужас.

Изведнъж огънят при бариерата спира като прерязан с нож. Групи от конницата на Сакович летят презглава от лявата страна към главния път. Отдясно пехотата спира и вместо да върви напред, почва да се оттегля към храсталаците.

— Какво е това?… В името на Христа! Какво е това? — вика мечникът.

Внезапно отговорът идва откъм оная горичка, от която беше излязъл Сакович, а сега от нея се изсипват хора, коне, знамена, бунчуци, саби и идат — не, по-скоро летят като вихър и не като вихър, а като вихрушка. Виждат се като на длан при кървавите блясъци на пожара. Вървят хиляди! Земята сякаш бяга изпод краката им, а те летят като гъста лавина и човек би казал, че някакво чудовище е излязло от дъбравата и препуска през полето към селото, за да го погълне. Пред тях лети въздухът, тласкан от техния напор, летят страхът и гибелта… Ето, ето! Тук са вече! Ще издухат Сакович като вихър!

— Боже! Велики Боже! — вика мечникът, сякаш обезумял. — Това са наши! Това е сигурно Бабинич!

— Бабинич! — крещят подир него всички гърла.

— Бабинич! — чуват се ужасени гласове и в отряда на Сакович.

И цялата неприятелска шайка завива надясно, за да побегне към своята пехота.

Плетът се троши с пронизителен трясък под напора на конските гърди; пасбището се изпълва с побягнали неприятели, но ония вече са стъпили на шиите им, режат, секат, мушат, секат без отдих, секат без милост. Чуват се викове, стонове, фучене на саби. И едните, и другите връхлитат върху пехотата, събарят я, разбиват я, разпръскват. Човек би казал, че хиляди селяни са застанали на гумното и удрят с тоягите за вършеене. Най-сетне цялата маса се срива към реката, изчезва в храсталаците, прехвърля се на другия бряг. Още се виждат, непрекъснато гонят и секат, и секат! Отдалечават се. Още веднъж блясват със сабите си и най-сетне изчезват в храстите, в простора, в мрака.

Пехотата на мечника започва да се прибира от портата и от къщите, които вече не се нуждаят от отбрана; конницата стои още малко време така слисана, че глухо мълчание цари в редовете, и едва когато запалената къща се срива с трясък, някакъв глас се обажда внезапно:

— В името на Отца и Сина и Светия Дух! Буря прелетя!

— Жива душа няма да остане от това преследване! — добави друг глас.

— Ваша милост панове — викна внезапно мечникът, — а ние няма ли да се хвърлим въз тия, които ни заобикаляха откъм гърба? Сега те отстъпват, но ние ще ги догоним!

— Бий! Убий! — отговарят гласове в хор.

И цялата конница се обръща и пуска конете си подир последния неприятелски отряд. Във Волмонтовиче остават само старците, слугите, децата и панна Александра с другарката си.

Къщата бива мигновено угасена, след което безкрайна радост обхваща всички сърца. Жените вдигат ръце към небето с плач и ридание и като се обръщат в посоката, накъдето бе полетял Бабинич, викат:

— Бог да те благослови, непобедими воине! Спасителю, който избави нас, децата ни и нашите домове от унищожение!

Съсухрените Бутрими повтарят в хор:

— Бог да те благослови. Бог да те води! Без тебе с Волмонтовиче щеше да бъде вече свършено!

Ах, ако в тая тълпа знаеха, че е спасила селото от огъня, а населението от меча същата оная ръка, която преди две години внесе огън и меч в същото това село!…

След угасяването на пожара всичко живо се залови да прибира ранените, а разлютените юноши тичаха с върлини по бойното поле и доубиваха шведите и разбойниците на Сакович.

Оленка веднага пое ръководството по превързването на ранените. Винаги хладнокръвна, пълна с енергия и сила, тя не прекъсна работата, докато всеки ранен не се намери в някоя къща с превързани рани.

После цялото население последва примера й и отиде при селския кръст да се моли за падналите; през цялата нощ никой във Волмонтовиче не притвори очи, всички чакаха завръщането на мечника и Бабинич и при това тичаха да приготвят съответно посрещане на победителите. Отгледани в горите говеда и овни отиваха под ножа; огнищата пламтяха чак до сутринта.