Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Оленка също сякаш се съживи отново, след като напуснаха Тауроги. Там я убиваше несигурната съдба в постоянния страх, сега се чувстваше по-безопасно в горските дебри. Здравият въздух възвръщаше силите й. Видът на войниците, оръжието, движението и глъчката в стана действаха като балсам на уморената й душа. И на нея също беше приятен походът на войската, а възможните опасности съвсем не я плашеха, защото в жилите й течеше рицарска кръв. Понеже се показваше по-малко пред войниците и не си позволяваше да лудува с кончето си пред редиците, по-малко привличаше и очите. Но пък беше обградена с всеобщо уважение.

Мустакатите войнишки лица се усмихваха, когато видеха Ануша, а заставаха гологлави, когато Оленка се приближаваше до огньовете. По-късно това уважение се превърна в преклонение. Не мина и без буйно разтуптяване заради нея на някое сърце в млада гръд, само че очите не смееха да я гледат така направо, както гледаха онова лудо биле, украинката.

Те вървяха през гори, през гъсталаци, като често пъти изпращаха пред себе си разузнавачи, и едва на седмия ден късно през нощта пристигнаха в Любич, който се намираше на края на Лауданската околия и беше нещо като врата към нея. Тоя ден конете бяха толкова уморени, че въпреки настояванията на Оленка беше невъзможно да продължат по-нататък, затова мечникът забрани на момичето да капризничи и разположи четата за нощуване. А сам той с девойките се настани в шляхтишката къща, защото времето беше и мъгливо, а и много студено. По рядка случайност шляхтишката къща не беше изгорена. Неприятелят я беше пощадил може би по поръчение на княз Януш Радживил, защото принадлежеше на Кмичиц; макар че по-късно князът узна за отричането на пан Анджей от него, навярно беше забравил или не е имал време да издаде нови заповеди. Въстаниците смятаха целия имот за собственост на Билевичи, а разбойниците не смееха да устройват грабежи под носа на лауданците. Затова в него не се беше променило нищо. Оленка влезе под тоя покрив със страшно чувство на болка и горчивина. Тя познаваше тук всеки кът, но почти с всеки бе свързан някакъв спомен за провинение на Кмичиц. Ето я пред нея трапезарията, украсена с портрети на Билевичи и с черепи на дивеч. Изпотрошените от куршумите черепи още висят закачени на гвоздеите, изпосечените със саби портрети гледат строго от стените, сякаш искат да кажат: „Гледай, момиче, гледай, наша внучко, той именно със светотатствена ръка изпосече портретите на нашите земни образи, които отдавна вече почиват в гроба!“

Оленка чувстваше, че не ще може да мигне в тоя опетнен дом. Стори й се, че в тъмните ъгли на стаите още се движат призраците на страшните компаньони и бълват огън от ноздрите си. А колко бързо тоя човек, толкова обичан от нея, преминаваше от лудория към провинение, от провинение към все по-големи престъпления, от изпосичането на портретите към разврат, към изгарянето на Упита и Волмонтовиче, към отвличането на нея самата от Водокти, по-нататък към служба на Радживил, към измяна, увенчана с обещание да вдигне ръка срещу краля, бащата на цялата Жечпосполита…

Нощта отминаваше, а сънят не кацваше на клепачите на нещастната Оленка. Всички душевни рани се възобновиха в нея и започнаха да я парят болезнено. Срам отново гореше бузите й; в тоя миг очите не ронеха сълзи, но такава безкрайна мъка изпълваше сърцето й, че не можеше да се побере в него, горкото…

Мъка по какво? По това, което би могло да бъде, ако той беше друг, ако покрай своите недостатъци, дивост и разюзданост имаше поне честно сърце, ако най-сетне беше имал поне мярка в престъпленията, ако съществуваше някаква граница, която той не би бил способен да прекрачи. Все пак сърцето й би простило толкова много…

Ануша забеляза мъката на другарката си и подразбра причината, защото още преди това старият мечник й беше издрънкал цялата тая история, и сега тя с доброто си сърце се приближи към панна Билевичувна, преметна ръце през шията й и каза:

— Оленка! В тая къща ти се гърчиш от болка…

Отначало Оленка не искаше да говори нищо, само се разтрепера цялата като лист от трепетлика, а накрай страхотен, отчаян плач се изтръгна от гърдите й. Тя хвана конвулсивно ръката на Ануша, опря светлата си глава върху рамото й, а риданието я разтърсваше както вятърът храст.

Ануша трябваше да чака дълго, докато й мине, после, когато Оленка се поуспокои, обади се тихо:

— Оленка, да се молим за него…

А панна Александра закри очи с двете си ръце.