Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Билевичувна стисна устни.

— Благодаря — каза тя.

И след малко остана сама.

Мисълта за бягство я овладя съвсем. Тя реши на всяка цена да се изтръгне от тия отвратителни места и изпод властта на тоя коварен княз. Но накъде да отиде? Селата и градовете бяха в шведски ръце, манастирите изпосъборени, замъците сравнени със земята, цялата страна беше пълна с наемни войници и с още по-страшни от тях военни бегълци, разбойници, нехранимайковци от всякакъв род. Каква съдба можеше да очаква една девойка, хвърлена в жертва на тая буря? Кой ще тръгне с нея? Леля Кулвецувна, пан рошенският мечник и двайсетина слуги. Но нима тия сили ще я запазят?… Може би ще тръгне и Кетлинг, може би той дори ще намери малка дружина верни войници и приятели, които биха поискали да го придружат, но Кетлинг явно беше влюбен в нея, тогава как можеше да иска от него услуга, за която после ще трябва да му се отплаща твърде скъпо?

Най-сетне какво право имаше да пресича кариерата на тоя младеж, довчера още момче, и да го излага на преследване, на гибел, щом в замяна не можеше да му предложи нищо друго освен приятелство. И тя се питаше какво да прави, накъде да бяга, тъй като и тук, и там я заплашваше гибел, и тук, и там — позор.

При такова душевно раздвоение тя започна да се моли горещо и особено усърдно повтаряше една молитва, към която на времето си старият полковник прибягваше винаги когато се намираше в тежко положение, и която започваше с думите:

В това време духна силен вятър и дърветата в градината зашумяха страшно зад прозорците. Внезапно потъналата в молитва девойка си спомни горските дебри, в които беше расла от малка, и през главата й се мярна като светкавица мисълта, че само в тях ще намери сигурно убежище.

Тогава Оленка си отдъхна дълбоко, понеже най-сетне намери онова, което търсеше. Да! В Зельонка, в Роговско! Там неприятелят няма да стигне, престъпникът не ще търси плячка. Там дори нашенец, ако се загуби, може да се заблуди и ще блуждае чак до смъртта си, та какво остава за чужденец, който не познава пътищата. Там ще я защитят и ловците Домашевичи, и Димните Стакянови, а ако ги няма, ако всички са тръгнали с пан Володиовски, през тия гори ще може да се стигне в други воеводства, та в други горски дебри да търси спокойствие.

Споменът за пан Володиовски разведри Оленка. Ето такъв покровител й трябва! Той е честен войник, той е сабя, пред която не струват нищо нито Кмичиц, нито Радживил. Тук тя си спомни, че той именно я бе съветвал, когато улови Кмичиц в Билевиче, да потърси убежище в Бяловежката гора.

И имаше право! Роговско и Зельонка са много близо до Радживилови, а край Бяловежа се намира Сапеха, който току-що е премахнал от лицето на земята най-страшния Радживил.

Така че за Бяловежа, за Бяловежа, дори днес, утре!… Нека само да дойде рошенският мечник, тя няма да протака!

Ще я запазят тъмните дебри на Бяловежа, а после, когато бурята мине — манастирът. Само там може да има истинско спокойствие и забрава на всички хора, на всички болки, на скръбта, презрението…

Рошенският мечник се върна след няколко дни. Въпреки че беше пътувал с пропуск от Богуслав, той бе стигнал само до Рошене; до самото Билевиче нямаше защо да ходи, защото то вече не съществуваше. Шляхтишката къща, стопанските сгради, селото, всичко бе изгорено до основи при последното сражение, което йезуитският свещеник Страшевич беше водил с отряда си с шведския капитан Роса. Населението беше из горите или във въоръжените чети. На мястото на заможното село беше останала само земя и вода.

При това по пътищата беше пълно с бегълци от разните войски, които върлуваха в значителни групи и се занимаваха с разбойничество, така че дори по-малките военни части не се чувстваха в безопасност пред тях. Ето защо мечникът не можа да провери дали заровените в овощната градина бурета от сол със среброто и парите му са оцелели и се върна в Тауроги много сърдит, измъчен и със страшна настървеност в сърцето срещу тия рушители.

Щом кракът му слезе от двуколката, Оленка го вмъкна в стаята си, дето му разправи всичко, което й бе казал Хаслинг-Кетлинг.

При това съобщение старият шляхтич, който нямаше собствено потомство и обичаше момичето като своя дъщеря, се затресе цял. Някое време само хващаше дръжката на сабята, повтаряше: „Бий, който си добродетелен!“ Най-сетне се хвана за главата и заговори: