Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

При тия чувства трудно и беше дори да се преструва на весела, но пък трябваше да бъде благодарна на княза, че не се беше съгласил да участва в престъплението на Кмичиц, както и за всичко, което правеше за нея. Чудно й беше, че младият княз, такъв рицар и така изпълнен с благородни чувства, не бързаше да отиде на помощ на отечеството, при все че не се съгласяваше с действията на Януш; все пак тя смяташе, че дипломат като него знае какво прави и че това го изисква политиката, която тя не може да схване с простия си момичешки ум. За да оправдае честите си отивания в близката пруска Тилжа, Богуслав й подхвърляше, че вече не му останали сили от извънредно многото работа, че води преговори между Ян Казимеж, Карл Густав и електора и че се надява да извади отечеството от пропастта.

— Не за награди и не за постове правя това — казваше й той. — Дори братовчеда си Януш жертвам, при все че ми беше като баща, тъй като не зная дали ще мога да издействам от ожесточената кралица Людвика милост за него; правя обаче това, което ми заповядват Бог, съвестта и чувствата към милата майка родина…

Когато говореше така с тъга върху деликатното си лице и с обърнати към потона очи, той й се струваше благороден като ония антични герои, за които й беше разказвал старият полковник Билевич и за които той самият беше чел у Корнелий 134 134 Корнелий Непот — римски писател, автор на книгата „За бележитите мъже“. — Бел.прев. . И сърцето й се изпълваше с удивление, с възхищение. Постепенно се стигна дотам, че когато мислите за омразния Анджей Кмичиц я измъчваха твърде много, тя почваше да мисли за Богуслав, та да се успокои и подкрепи. Оня олицетворяваше за нея страхотната и мрачна тъмнина, тоя — светлината, в която е готова да се къпе всяка угрижена душа. Рошенският мечник и панна Кулвецувна, която също така бе доведена от Водокти, още повече тласкаха Оленка по наклонената плоскост, като от сутрин до вечер пееха хвалебни химни в чест на Богуслав. Наистина те двамата му тежаха в Тауроги и той само мислеше как да ги отправи по учтив начин оттам, но успя да ги спечели, особено мечника, който отначало беше недоволен, дори сърдит, но после не можа да противостои на приятелското отношение и благоволението на Радживил.

Ако Богуслав беше само шляхтич от знаменит род, а не Радживил, не княз, не магнат, не облечен едва ли не в монаршеско величие, може би Билевичувна щеше да се влюби в него до смърт въпреки завещанието на стария полковник, който й оставяше избор само между манастира и Кмичиц. Но тя беше строга към самата себе си девойка и много честна душа, та дори не допускаше в главата си, нито мечтаеше за нещо друго освен за благодарност и възхищение от княза.

Нейният род беше твърде малък, за да стане тя съпруга, и твърде голям, за да стане любовница на Радживил, затова гледаше на него, както би гледала на краля, ако се намираше в двореца. Той напразно се мъчеше да й втълпява други мисли; напразно сам, наистина забравил се в своята любов, отчасти по сметка, отчасти от увлечение й повтаряше често онова, което навремето си бе казал първата вечер в Кейдани: че Радживилови не един път са се женили за шляхтички. Тия мисли не се залавяха за нея, както водата не се залавя за лебедовата гръд, и тя си остана такава, каквато беше: благодарна, приятелски настроена, възхищаваше се, търсеше облекчение в мислите си за героя, но сърцето й бе спокойно.

А той не можеше да проникне в чувствата й и често пъти му се струваше, че е близко до целта. Но сам със срам и вътрешен яд забелязваше, че не е така смел към нея, както е бивал към най-първите дами в Париж, Брюксел и Амстердам. Може би това беше така, защото се бе влюбил истински, а може би защото в тая девойка, в лицето й, в тъмните вежди и строги очи имаше нещо такова, което налагаше уважение. Само Кмичиц на времето си не беше попаднал под това влияние и без да го е грижа, посягаше смело да целува тия строги очи и горда уста, но Кмичиц беше неин годеник.

Всички други кавалери, като се почне от пан Володиовски, та се свърши с доста недодяланата пруска шляхта в Тауроги и самия княз, бяха с нея по-малко интимни, отколкото с другите девойки със същото положение. Наистина князът понякога се увличаше, но когато веднъж в каретата натисна крака й и едновременно прошепна: „Не се страхувай…“ — а тя отговори, че именно се страхува да не би да съжалява за доверието, което има в него, Богуслав се смути и се върна към стария път на постепенното превземане на сърцето й.