Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Когато киевският кастелан се сопна на тия думи, кралят добави:

— Който в тая Жечпосполита има в сърцето си само справедливост, а не и милосърдие, той би трябвало да носи в гърдите си секира вместо сърце. Тук човек може да се провини по-лесно, отколкото другаде, но и поправянето никъде не настъпва толкова бързо както у нас!

А когато говореше това, владетелят мислеше повече за Бабинич, отколкото за Заглоба, а мислеше за Бабинич, защото младият юнак тъкмо предния ден се беше поклонил пред кралските нозе с молба да не му бъде забранено да замине за Литва. Той казваше, че иска да засили там войната и да напада шведите, както бе нападал някога Ховански. А понеже кралят и без това имаше намерение да изпрати опитен в партизанската война воин, позволи му, снабди го, благослови го и още нещо му пожела тихо на ухото, след което пожелание младият рицар се просна цял пред краката му.

После незабавно тръгна бодро към изток. Субагази, спечелен със значителен подарък, му позволи да вземе още петстотин добруджански татари, та той водеше със себе си хиляда и петстотин добри войници — сила, с която можеше да направи нещо. И юнашката глава гореше от желание за битки и военни подвизи, усмихваше му се надеждата за слава; той чуваше вече как цяла Литва изговаря с гордост и възхищение името му… Особено чуваше как го повтаря една любима уста и душата му получаваше криле.

А пътуваше така бодро и затова, защото, където пристигнеше, пръв съобщаваше радостната вест, че шведът е бит и Варшава взета. Варшава взета! Където закънтяха копитата на коня му, там целите околности прогърмяваха от тия думи, там народът го приветстваше с плач по пътищата, там биеха черковните камбани и пееха „Те Deum Laudamus!“ Когато пътуваше през гора — тъмните борове, когато през поля — златните ниви, люлени от вятъра, шумяха и сякаш повтаряха радостно:

— Шведът е бит! Варшава взета! Варшава взета!

При все че Кетлинг беше близък на княз Богуслав, все пак той не знаеше всичко и не можеше да разкаже на Кмичиц за всичко, което ставаше в Тауроги, пък го заслепяваше и собственото му влюбване в Билевичувна.

Богуслав имаше и друг довереник, а именно пан Сакович, ошмянски старостта, и само той знаеше колко дълбоко бе хлътнал князът в чувствата си към своята хубава пленница, както и какви начини употребяваше, за да завладее сърцето й и самата нея.

Тая любов беше просто горещо желание, защото сърцето на Богуслав не беше способно за други чувства, но толкова бурно желание, че тоя опитен в любовните приключения кавалер губеше ума си. И много пъти вечер, когато оставаше насаме с ошмянския староста, Богуслав се хващаше за косата и викаше:

— Изгарям, Сакович, изгарям!

Сакович веднага намираше начин:

— Който иска да бере мед — казваше той, — ще трябва да замае пчелата, а малко ли упоителни питиета има лекарят на ваше княжеско височество? Кажете му днес една дума и утре всичко ще бъде свършено.

Но князът не искаше да прибягва до това средство по разни причини. Най-напред един ден му се яви насън старият полковник Билевич, дядото на Оленка, и като застана до възглавницата му, чак до първи петли се взираше в него със страшни очи. Богуслав запомни тоя сън, а този безстрашен рицар беше толкова суеверен, така се страхуваше от магии, сънни предупреждения и свръхестествени явления, че го побиваха тръпки при мисълта колко страшно и в какъв вид би се явил повторно този призрак, ако послуша съвета на Сакович. Самият ошмянски староста, който не особено вярваше в Бога, но също се боеше от сънища и магии, се поразколеба в съветите си.

Другата причина за въздържаността на Богуслав беше тая, че „влахинката“ се намираше заедно със заварената си дъщеря в Тауроги. „Влахинката“ наричаха княгинята съпруга на Януш Радживил. Тя произхождаше от страна, в която жените имат доста свободни нрави, та наистина не беше особено строга, напротив — може би прекалено много снизходителна към удоволствията на дворцовите хора и придворните си дами, но въпреки това не би могла да допусне бъдещият мъж на заварената й дъщеря да извърши под носа й постъпка, която ще вика за мъст до небето.

Но и по-късно, когато вследствие увещанията на Сакович и по волята на княза вилненски воевода „влахинката“ замина с малката княгиня за Курландия, Богуслав не се осмели на такава простъпка. Той се страхуваше от страхотния вик, който би се вдигнал по цяла Литва. Билевичови, хора влиятелни, не биха се отказали да го преследват с процес, а законът наказваше подобни простъпки с конфискация на имота, лишаване от чест и със смърт.