Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Кралят погледна към Чарнецки, но той само усукваше брадата си от ярост, такъв гняв се бе надигнал в душата му срещу недисциплинираността на опълчението. В това време канцлерът Коричински каза:

— Милостиви господарю, споразумението трябва да се изпълни.

— Разбира се! — каза кралят.

Витенберг, който ги гледаше втренчено в очите, отдъхна по-свободно.

— Светлейши господарю! — извика той. — Аз вярвах на думите ти като на Господа!

На това старият коронен хетман пан Потоцки каза:

— А защо ти, ваша милост, нарушаваше толкова обещания, толкова споразумения и капитулации? Кой с каквото воюва, от това загива… Та нали ти въпреки капитулацията отвлече кралския полк на Волф?

— Не аз, а Мюлер, Мюлер! — отговори Витенберг. Хетманът го изгледа с презрение, после се обърна към краля:

— Милостиви господарю! Аз не казвам това, за да подбуждам ваше величество към нарушаване на спогодбата, нека само те да бъдат вероломни.

— Тогава какво да правим? — попита кралят.

— Ако го изпратим сега за Прусия, петдесет хиляди шляхтичи ще тръгнат след него и ще го насекат, преди да стигне в Пултуск… Освен ако му дадем цяла армия да го пази, а това не можем да направим… Чуваш ли, ваше кралско величество, как вият там. Re vera 133 133 Наистина (лат.) — Поради честата употреба на тая дума Потоцки е бил наричан Ревера. — Бел.прев. … настървеността срещу него е оправдана… Най-напред ще трябва да осигурим личната му безопасност и да ги изпратим всички тогава, когато тоя огън угасне.

— Другояче не може! — каза канцлерът Коричински.

— Но къде да му осигурим безопасност? Тук не можем да го държим, защото току-виж, че избухнала вътрешна война — обади се украинският воевода.

Тогава напред излезе калушкият староста Собепан и като издуваше силно устните си, каза с обичайната си маниерност:

— Та какво, милостиви господарю! Дайте ми ги в Замошч, нека поседят там, докато зацари спокойствие. Там аз ще го запазя от шляхтата… О! Нека се опитат да ми го изтръгнат! Охо!

— Но как ще го запазиш по пътя, ваше достойнство! — попита канцлерът.

— Ха! Още имам сили да се справя със слуги. Та нима нямам пехота и оръдия? Да го изтръгнат от Замойски ли! Ще видим!

И той почна да се хваща за кръста, да се потупва по бедрата и да се навежда насам и натам върху седлото.

— Няма друг изход! — каза канцлерът.

— И аз не виждам! — добави пан Лянцкоронски.

— Тогава вземете ги, пане староста! — каза кралят на Замойски.

Но Витенберг, като видя, че животът му вече не е заплашен от нищо, сметна, че трябва да протестира.

— Ние не очаквахме това! — каза той.

А пан Потоцки му посочи далечината с ръка:

— Тогава, моля, не ви спираме, широк ви път!

Витенберг млъкна.

В това време канцлерът разпрати няколко десетки офицери, за да разгласят между шляхтата, че Витенберг не ще си замине свободен, но ще бъде изпратен в Замошч. Наистина врявата не стигна веднага, но все пак съобщението подейства успокоително. Преди да се свечери, вниманието на всички се насочи на друга страна. Войските започнаха да навлизат в града и гледката на възвърнатата столица изпълни всички души с радостта от триумфа.

Радваше се и кралят, но мисълта, че не бе успял да изпълни точно условията на споразумението, го измъчваше не по-малко от тая вечна недисциплинираност на всеобщото опълчение.

Чарнецки предъвкваше гнева в себе си.

— С такава войска човек никога не може да бъде сигурен за утрешния ден — казваше той на краля. — Понякога се бие лошо, понякога геройски, всичко зависи от настроението й, но най-малкият полъх — и бунтът е готов.

— Дай боже да не почнат да се разотиват — каза кралят, — защото са още необходими, а вече мислят, че са свършили всичко.

— Причинителят на тая размирица би трябвало да бъде разчекнат с коне без оглед на заслугите му! — продължаваше Чарнецки.

И заповядаха най-строго да бъде търсен пан Заглоба, тъй като за никого не беше тайна, че той именно бе вдигнал тоя бунт, но пан Заглоба сякаш бе потънал вдън земя. Търсиха го в града, в шатрите, в обоза, дори между татарите — всичко напразно. При това Тизенхауз разправяше, че кралят, добър и милостив както винаги, желаел от цялата си душа да не бъде намерен и че дори наредил деветдневни молебени за тая цел.

А една седмица по-късно, след някакъв обед, когато сърцето на монарха беше изпълнено с радост, чуха от устата на Ян Казимеж следните думи:

— А разгласете там пан Заглоба да не се крие повече, защото вече тъгуваме за него и за шегите му!