Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Богуслав управляваше като самостоятелен монарх в Тауроги и в цялата съседна електорска Прусия, където биваше редовен гост, та всичко беше под неговите заповеди. Градовете му даваха срещу полица пари, войска, пруската шляхта с удоволствие идваше с коли и коне на пиршества, забави и ловове. Богуслав дори възкреси в чест на своята дама изоставените вече по онова време рицарски турнири.

Веднъж сам взе участие в тях и облечен със сребърна броня, препасан със светлосиня лента, която панна Александра трябваше да му завърже сама, събори от конете четирима най-добри пруски рицари, петия Кетлинг и шестия поред Сакович, макар че той имаше такава сила, та спираше карета в движение, като я хванеше за колелото. И какъв ентусиазъм обзе зрителите, когато след това сребърният рицар коленичи пред дамата си и взе от ръцете й венеца на победата. Възгласите звучаха като оръдейни гърмежи, развяваха се кърпички, свеждаха се знамена, а той повдигна наличника на шлема си и загледа с прекрасните си очи нейното пламнало лице, а същевременно притискаше ръката й към своята уста.

Друг път, когато между оградите разярена мечка се бранеше от кучетата и разкъса всички едно след друго, князът, облечен само с лека испанска дреха, скочи вътре с копие и прободе не само страшния хищник, но и трабанта, който в момента на опасност се бе втурнал да го спасява.

Панна Александра, внучка на стар воин, възпитана в традициите на кръвопролитие, война и почит към рицарските качества, не можеше да се противопостави на удивлението и дори възхищението от такива подвизи, тъй като от малка беше научена да смята храбростта едва ли не за първо качество на мъжа.

В това време князът всеки ден даваше доказателства за почти свръхчовешка смелост и все в чест на Оленка. Събраните гости неволно трябваше да свързват в разговорите името й с името на Богуслав при похвалите и възхищението си от княза, които бяха толкова големи, че дори божество би могло да се задоволи с тях. А той мълчеше, но с очи й изразяваше онова, което устата не смееха да кажат… Чар я обграждаше от всички страни.

Всичко се нареждаше така, че да ги сближава, да ги свързва, а същевременно да ги отделя от тълпата други хора. Трудно можеше някой да спомене за него, без едновременно да спомене и за нея. Дори в мислите на самата Оленка Богуслав се налагаше с непреодолима сила. Всеки миг от деня беше пресметнат така, че чарът да се засилва.

Вечер след игрите стаите светеха от разноцветни лампи, които хвърляха тайнствени и приятни блясъци, сякаш пренесени тук от страна на прекрасни сънища; упоителни източни благовония насищаха въздуха, тихи звуци на невидими арфи, лютни и други инструменти галеха ушите, а всред тия аромати, светлини, звуци се движеше той, с ореола на всеобщото възхищение, като чаровен принц от приказка, млад, прекрасен, рицарски, който свети като слънце от скъпоценности и е влюбен като пастир…

Коя девойка можеше да се противопостави на тия чарове, коя добродетел можеше да не припадне всред тия обаяния?… А не й беше възможно да избягва младия княз, когато живееше под един покрив с него и се ползваше от гостоприемството му, което той, ако и да беше наложил със сила, все пак го проявяваше искрено и наистина по господарски. При това Оленка тръгна за Тауроги с готовност, защото го предпочиташе пред отвратителния Кейдани, както и предпочиташе рицарския Богуслав, който се преструваше, че обича изоставения крал и отечеството, пред явния предател Януш. И от началото на пребиваването си в Тауроги тя беше изпълнена с приятелски чувства към младия княз, а когато скоро забеляза колко далече отива и той в усилията си за нейното приятелство, много пъти използва своето влияние, за да помогне на разни хора.

През третия месец на престоя й там един артилерийски офицер, приятел на Кетлинг, беше осъден от княза на разстрел. Когато Билевичувна узна това от младия шотландец, тя се застъпи за нещастника.

— Божеството може да заповядва, не да моли — отговори й Богуслав, скъса смъртната присъда и я хвърли в крака й. — Управлявай, заповядвай! Ще изгоря Тауроги, ако успея дори една усмивка да предизвикам на лицето ти срещу тая цена. Аз не желая друга награда, освен да ми бъдеш весела и да забравиш онова, което те е боляло по-рано!

Тя не можеше да бъде весела, докато в сърцето си носеше болка, скръб и неизразимо презрение към човека, когото беше обикнала с първа обич и който сега беше в очите й по-голям престъпник от отцеубиец. Тоя Кмичиц, който е обещавал срещу златни злоти да предаде краля както Юда Христос, ставаше все по-отвратителен и грозен в очите й, докато с течение на времето се превърна в човешко чудовище, в мъка, в укор за самата нея. Тя не можеше да си прости, че го е обичала, а едновременно не можеше да го забрави, колкото и да го мразеше.