Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Кетлинг си отдъхна.

— Мога ли да говоря смело? — попита той след кратко мълчание.

— Говори, ваша милост.

— Князът има само две доверени лица: пан Сакович и Патерсон, а Патерсон има много добри чувства към мене, защото произхождаме от една страна и ме е носил на ръце. И това, което зная, зная го от него. Князът е влюбен в тебе, пани: желанията горят в него като смола във факла. Всичко, което се прави тук, всичките тия пирове, ловове, въртележки и тоя турнир, след който и досега поради ръцете на княза имам кръвоизливи от устата, се върши заради ваша милост. Князът те обича, пани, до забрава, но с нечист огън: той иска да те опозори, а не да се ожени за тебе; защото, макар че не би могъл да намери по-достойна, дори ако е крал на целия свят, а не само княз, той мисли за друга… Определена му е княгиня Ана и нейното богатство. Зная това от Патерсон и призовавам за свидетел великия Бог и евангелието, че казвам истината. Не вярвай, пани, на княза, не се доверявай на неговите добрини, не разчитай на неговата въздържаност, бъди зорка, пази се, защото тук на всяка крачка ти готвят примка. Дъхът замира в гърдите от това, което ми е казал Патерсон. Няма друг престъпник на света, равен на Сакович… Не мога да говоря по това, просто не мога да говоря! Ако не беше клетвата, която съм дал на княза, че ще пазя живота и личността му, с тая ръка, пани, и с тая шпага щях да те освободя от постоянната заплаха… Но най-напред бих убил Сакович… Да! Него най-напред, преди всички хора! Дори преди ония, които изпиха кръвта на баща ми в моето отечество, заграбиха богатството ни и ме направиха скиталец, наемен войник…

Тук Кетлинг започна да се тресе от възбуда, някое време само мачкаше с ръка дръжката на шпагата си, без да може да изрече нито дума. После се овладя и на един дъх разказа какви способи е предлагал Сакович на княза.

За негово голямо удивление панна Александра запази твърде голямо спокойствие, когато видя пропастта, която я заплашваше, само лицето й побледня и тя стана още по-сериозна. Непоколебима воля се отрази в суровия й поглед.

— Аз ще съумея да се запазя! — каза тя. — Да ми помагат Бог и светият кръст!

— Досега князът не искаше да последва съвета на Сакович — добави Кетлинг, — но когато види, че пътят, който е избрал, не води до нищо…

И захвана да разказва за причините, които са възпирали Богуслав.

Девойката слушаше със смръщени вежди, но не особено внимателно, защото вече бе започнала да мисли как да се измъкне изпод тая страшна опека. А понеже в цялата страна нямаше място, необляно в кръв, и плановете за бягство не се очертаваха ясно, тя предпочиташе да не говори за тях.

— Пане рицарю — каза най-после панна Александра, — отговори ми на още един въпрос. Княз Богуслав на страната на шведския крал ли е, или на полския?

— За никого от нас не е тайна — отговори младият офицер, — че нашият княз желае да участва в разкъсването на Полша, та да превърне Литва в самостоятелно княжество за себе си!

Тук той замлъкна и човек би казал, че мисълта му неволно е тръгнала по следите на мислите на Оленка, тъй като след малко добави:

— Електорът и шведите са в услуга на княза, а понеже те заемат цяла Жечпосполита, човек няма къде да се скрие от тях.

Оленка не отговори нищо.

Кетлинг почака още малко дали тя няма да поиска да го попита нещо, но понеже мълчеше, заета непрекъснато със собствените си мисли, почувства, че не бива да й пречи, затова се преви на две в поклон за сбогуване, като замете пода с перата на шапката си.

— Благодаря, пане рицарю — каза тя и му протегна ръка. Без да се обръща, офицерът започна да се оттегля към вратата.

Внезапно по нейното лице се появи лека руменина, тя се поколеба малко, най-сетне каза:

— Още една дума, пане рицарю.

— Всяка дума за мене е благоволение…

— Ти, ваша милост, познаваше ли пан… Анджей Кмичиц…

— Тъй вярно, пани… от Кейдани. Последен път го видях в Пилвишки, когато идехме от Подлесието насам.

— Вярно ли е?… Дали князът каза истината, че пан Кмичиц му се бил предложил да посегне на особата на полския крал?…

— Не зная, пани… Известно ми е само, че в Пилвишки те се съвещаваха помежду си, след което князът замина с него в гората и не се върна толкова дълго време, та Патерсон започна да се страхува и изпрати войска да го посрещне. Аз именно водех тоя отряд. Срещнахме княза, когато вече се връщаше. Забелязах, че беше много смутен, сякаш бе преживял някакво голямо душевно вълнение. Също така говореше сам на себе си, което никога не му се случва. И чух, като каза: „Само дяволът би се заел с такова нещо…“ Вън от това не зная нищо повече… Едва по-късно, когато князът споменаваше какво му бил предложил Кмичиц, аз си помислих: ако това е станало, трябва да е било тогава.