Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Но и неговото търпение се изчерпваше. Полека-лека почна да забравя и за страшния призрак, който му се бе явил насън, и все по-често почна да обмисля съветите на Сакович и възможността през тая война всички Билевичи да загинат; желанията го горяха все по-силно, когато внезапно се случи нещо, което напълно промени хода на работите в Тауроги.

Един ден като гръм долетя вестта, че Тикочин е превзет от пан Сапеха, а князът велик хетман е загинал в развалините на замъка.

Всичко в Тауроги закипя, самият Богуслав се вдигна и още същия ден замина за Крулевец, в който щеше да се види с министрите на шведския крал и на електора.

Неговият престой там продължи повече, отколкото се предполагаше отначало. В това време в Тауроги започнаха да пристигат части от пруските войски и дори шведски. Заговори се за поход срещу пан Сапеха. Голата истина, че Богуслав е бил привърженик на шведите като чичо си Януш, проличаваше все по-ясно.

В същото време рошенският мечник получи съобщение, че родното му Билевиче е било опожарено от части на Льовенхаупт, които след като разбили жмуджките въстаници при Шавле, унищожавали целия край с огън и меч.

Тогава шляхтичът скочи и замина, тъй като желаеше да види щетите със собствените си очи, а княз Богуслав съвсем не го задържаше — напротив, изпрати го с готовност, като му каза на тръгване:

— Сега, ваша милост, разбираш защо ви доведох в Тауроги; направо казано, дължите ми живота си.

Оленка остана сама с панна Кулвецувна и веднага се затвори в стаите си и не се виждаше с никого освен с жени. А тя отначало не искаше да им повярва, когато й носеха съобщения, че князът готви поход срещу полските войски, но в желанието си да се увери поръча да поканят при нея Кетлинг, понеже знаеше, че младият шотландец няма да скрие нищо от нея.

Той се яви веднага, щастлив, че е бил повикан и че поне за малко ще може да разговаря с тая, която бе завладяла душата му.

Билевичувна започна да го разпитва:

— Пане рицарю — каза тя, — толкова слухове се носят из Тауроги, че ние блуждаем всред тях като в гора. Едни казват, че князът воевода умрял от собствена смърт, други — че е съсечен. Коя е причината за смъртта му?

Кетлинг се поколеба за малко; явно беше, че се бори с вродената си стеснителност, накрай се изчерви силно и отговори:

— Причината за провала и смъртта на княза воевода си ти, пани.

— Аз? — попита панна Билевичувна слисана.

— Точно така, защото нашият княз предпочиташе да остане в Тауроги, отколкото да отиде на помощ на братовчеда си. Той забрави тук всичко друго… при тебе, пани.

Сега тя на свой ред пламна като пурпурна роза. Настана кратко мълчание.

Шотландецът стоеше с шапка в ръка, с наведени очи и с клюмнала върху гърдите глава, изпълнен с почит и уважение; накрай вдигна глава, разтърси светлите кичури на косата си и каза:

— Пани, ако думите ми те обидиха, разреши ми да коленича пред тебе и на колене да те моля за прошка.

— Не прави това, пане рицарю — отговори девойката живо, като видя, че младият рицар вече прегъва коляно. — Зная, че това, което каза, го изрече с искрено сърце, защото отдавна съм забелязала, че си приятелски настроен към мене. Не е ли така? Не ми ли желаеш доброто, ваша милост?…

Офицерът вдигна нагоре ангелските си очи, сложи ръка на сърцето и с тих като шумол от вятър и тъжен като въздишка глас каза само:

— Ах, пани! Пани!…

И в тоя миг се уплаши, че е казал прекалено много, та отново наведе глава върху гърдите си и застана мирно като придворен, който слуша заповедите на любимата си принцеса.

— Аз съм тук между чужди и без опека — каза Оленка, — но при все че сама мога да бдя над себе си и Бог ще ме запази от зло, пак се нуждая и от човешка помощ. Желаеш ли, ваша милост, да бъдеш мой брат? Искаш ли да ме предупредиш в случай на нужда, за да зная какво да правя и да мога да избегна всякакви примки?

След тия думи тя протегна ръка към него, а сега той коленичи, въпреки че тя му забраняваше, и целуна връхчетата на пръстите й.

— Говори, ваша милост, какво става тук около мене?

— Князът е влюбен във ваша милост — отговори Кетлинг. — Нима не си забелязала това, пани?

А тя закри лицето си с ръце.

— Виждах и не виждах. Понякога ми се струваше, че той е само много добър…

— Добър!… — повтори офицерът като ехо.

— Да! А понякога, когато помислех, че аз, клетата, мога да събудя у него желание, пак се успокоявах с това, че от негова страна не ме заплашва никаква агресивност. Бях му благодарна за онова, което правеше за мене, макар че — Бог ми е свидетел — не търсех нови милости от него, понеже и така се страхувах от тия, които беше вече оказал.