Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Наистина Радживилови бяха доста могъщи и можеха да погазват закона, но ако победата в тая война се наклони към Ян Казимеж, тогава младият княз и без това щеше да попадне в тежко положение, при което не ще има нито сила, нито приятели и поддръжници. А пък беше вече трудно да се предвиди как ще свърши войната, когато силите на Казимеж растяха всеки ден, а мощта на Карл намаляваше със загубата на хора и свършването на парите.

Княз Богуслав беше избухлив човек, но и политик, та се съобразяваше с положението. Желанията го разяждаха като огън, но разумът го съветваше да бъде въздържан, а суеверният страх обуздаваше поривите на кръвта. В същото време го налегнаха болести, струпаха му се големи и бързи въпроси, от които често пъти зависеше съдбата на цялата война — и всички тия причини разкъсваха душата на княза, докато я умориха до смърт.

Все пак не се знае как би свършила тая борба, ако не беше и самолюбието на Богуслав. Той беше с безкрайно високо мнение за себе си. Смяташе се за несравним политик, велик пълководец, велик рицар и непобедим завоевател на женските сърца. Нима трябваше да прибягва към сила или към упоителни питиета той, който носеше със себе си обкован сандък с любовни писма от разни знаменити чуждестранни дами? Нима неговите богатства, титли, могъщество, почти равно на кралско, неговото голямо име, хубост и изисканост не ще стигнат, за да победи една плашлива шляхтичка?

А при това колко по-голям щеше да бъде триумфът, колко по-голямо удоволствието, когато съпротивата на девойката отслабне и когато тя самата доброволно, с разтуптяно като на хваната птичка сърце, с пламнало лице и покрити с мъгла очи се отпусне в прегръдките, които се отварят към нея.

Тръпки побиваха Богуслав при мисълта за тоя момент и той го желаеше почти толкова силно, колкото самата Оленка. Непрекъснато се надяваше, че такъв момент ще настъпи, трепереше, губеше търпение, лъжеше самия себе си, понякога му се струваше, че е по-близо до тоя момент, понякога, че е по-далече, и тогава викаше, че изгаря, но не преставаше да действа.

Преди всичко той обгради девойката с педантични грижи, за да бъде принудена да чувства благодарност и да мисли, че той е добър, понеже разбираше, че чувството на благодарност и приятелство е онова меко и топло пламъче, което по-късно ще трябва само да се раздуха и тогава ще се превърне в силен огън. Честото пребиваване заедно трябваше да помогне за по-сигурното стигане до тоя момент, затова Богуслав не проявяваше никаква настойчивост, за да не изстуди или уплаши доверието.

В това време всеки поглед, всяко докосване на ръката, всяка дума — нищо не отиваше напразно, а трябваше да бъде капка, която дълбае камъка. Всичко, което правеше за Оленка, можеше да се обяснява с гостоприемството на домакина, с онова невинно приятелство, което едно същество чувства към друго, но то беше вършено така, както го прави любовта. Границата беше нарочно заличена и неясна, та с течение на времето преминаването й да стане по-незабелязано и девойката по-лесно да се обърка в тая безпътица, където всяка форма можеше да значи нещо, но можеше и да не означава нищо. Наистина тази игра не се съгласуваше с вродената невъздържаност на Богуслав, въпреки това той се владееше, понеже смяташе, че само това може да го доведе до целта, а едновременно намираше в него онова удоволствие, което намира паякът, когато плете мрежата си, коварният птицелов, когато поставя клопките си, или ловецът, който преследва търпеливо и упорито дивеча. Князът се забавляваше от собствената си проницателност, изтънченост и прозорливост, на които се бе научил при пребиваването си във френския кралски двор.

В същото време той се отнасяше към панна Александра като към суверенна княгиня, но така, че никак не й беше лесно да отгатне дали това става само за нея или е резултат на вродена и придобита изисканост към женския пол изобщо.

Наистина той я правеше главна особа на всички забавления, игри, кавалкади и ловове, но това възникваше до известна степен от естеството на нещата; след заминаването на княгинята за Курландия панна Александра наистина беше най-високопоставената между жените в Тауроги. Вярно е, че тук бяха потърсили убежище множество шляхтички от цялата Жмудж, понеже Тауроги се намираше на самата граница, за да бъдат под покровителството на княза срещу шведите, но и те самите признаваха във всичко първенството на Билевичувна като дъщеря на най-знаменит род. А в това време, когато цяла Жечпосполита се обливаше в кръв, тържествата тук нямаха край. Човек би казал, че кралският двор с всички придворни и дами е дошъл на село за почивка и забавления.