Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Така говореше пан Заглоба, а хилядите го слушаха и гневът караше косите на шляхтата да настръхват, а той отиваше по-нататък и отново се вайкаше, и отново късаше дрехите върху себе си и откриваше гърдите си. Влизаше и всред войската, която също с готовност даваше ухо на оплакванията му, тъй като омразата към Витенберг беше наистина страхотна във всички сърца. Врявата щеше да избухне веднага, но я въздържа самият Заглоба от страх, че ако избухне преждевременно, Витенберг ще може някак да се спаси, а ако избухне, когато той излиза от града и се покаже пред очите на опълчението, тогава ще бъде разнесен на сабите, преди някой да разбере какво става.

И сметките му се потвърдиха напълно. Щом видяха жестокия окупатор, бяс обзе мозъците на недисциплинираните и пийнали шляхтичи и в миг избухна страхотна буря. Четирийсет хиляди саби блеснаха на слънцето, четирийсет хиляди гърла започнаха да реват: „Смърт на Витенберг!“, „Дайте го тук!“, „На кайма! На кайма!“… Към тълпите от шляхтичи се присъединиха тълпите на още по-недисциплинираните и развилнелите се след неотдавнашното кръвопролитие слуги; дори дисциплинираните редовни хоронгви захванаха да мърморят заплашително срещу потисника и бурята почна да връхлита с бяс срещу шведския щаб.

В първия момент всички загубиха ума и дума, при все че веднага разбраха за какво е целият шум. „Какво да се прави!“ — обадиха се гласове около краля. „Иисусе милостиви!“, „Да ги спасим! Да ги предпазваме!“, „Позор е да не изпълним споразумението!“

Изведнъж възбудените тълпи се втурват между хоронгвите, притискат ги, хоронгвите се разбъркват и не могат да се задържат на мястото си. Наоколо се виждат саби, саби и саби, под тях пламнали лица, изблещени очи, ревнали уста; глъчката, шумът и далечните възгласи растат с поразителна бързина, начело тичат слуги, обозни и всякаква военна паплач, които повече приличат на животни или дяволи, отколкото на хора.

Витенберг също разбра какво става. Лицето му побледня като платно, студена и обилна пот в миг ороси челото му и — о, чудо! — тоя фелдмаршал, който преди това беше готов да заплашва целия свят, тоя победител на толкова армии, завоевател на толкова градове, тоя стар воин сега се уплаши толкова много от развилнялата се паплач, че хладнокръвието му го напусна съвсем. Той се разтрепера с цялото си тяло, отпусна ръце, застена и от устата му потече слюнка върху златната огърлица, а маршалският жезъл изпадна от ръцете му. В това време страхотната навалица наближаваше все повече и повече; страшните фигури вече обграждаха нещастните генерали — още миг и така ще разнесат всички на сабите си, че дори частичка няма да остане от тях.

Другите генерали извадиха шпаги, защото искаха да умрат с оръжие в ръка, както подобава на рицари, но старият потисник съвсем загуби сили и притвори очи.

В тоя миг пан Володиовски се спусна да спасява щаба. Хоронгвата му, която летеше като клин, разблъска масата, както засилен с всичките си платна кораб разцепва надигналите се морски вълни. Викът на тъпканата паплач се смеси с виковете на лауданците, но конниците стигнаха по-бързо до щаба и в миг го обградиха със стена от коне, със стена от собствените си гърди и саби.

— При краля! — викна малкият рицар.

И тръгнаха. Тълпата ги обгради отвсякъде, тичаше отстрани, отзад, размахваше саби и тояги, виеше все по-страшно, но те напираха напред и от време на време пореха със саби встрани, както пори силен глиган, обграден от глутница вълци.

Но ето че Войнилович се спусна на помощ на Володиовски, след него Вилчковски с кралския полк, след тях княз Полубински и всички заедно, като отблъскваха непрекъснато нападателите, доведоха щаба пред лицето на Ян Казимеж.

Врявата, вместо да намалява, растеше все повече. По едно време се струваше, че развилнялата се тълпа ще се опита да пипне генералите в ръце, без да се побои от краля. Витенберг се съвзе, но страхът съвсем не го остави; той скочи от коня и както заек, гонен от кучета или вълци, се крие чак под впрегнатите коли, така и той въпреки подаграта си се хвърли чак под краката на краля.

Там падна на колене, хвана се за стремето и започна да вика:

— Спаси ни, милостиви господарю! Спаси! Ние имаме твоята кралска дума, подписано е споразумение, спаси ни, спаси! Смили се над нас! Не позволявай да ни убият!

Като видя това унижение и тоя позор, кралят извърна с отвращение очи и каза:

— Пане фелдмаршал, успокой се!

Но самият той беше смутен, понеже не знаеше какво да прави. Наоколо се събираха все по-големи тълпи и приближаваха все по-настойчиво. Наистина хоронгвите застанаха като за бой, а пехотата на Замойски образува наоколо страшно каре, но какъв щеше да бъде краят на всичко това?