Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И наистина минаваше самият фелдмаршал, а заедно с него младият Врангел, Хорн, Ерскин, Льовенхаупт, Форгел. Очите на полските рицари се насочиха жадно към тях и особено към лицето на Витенберг. Но лицето му не говореше, че той е такъв страшен воин, какъвто беше всъщност. Това лице беше старо, бледо, похабено от болестта. Чертите му бяха остри, над устата си имаше редки и малки мустаци с щръкнали нагоре краища. Свитата уста и дългият остър нос го правеха да изглежда като стар и хищен скъперник. Облечен в черно кадифе и с черна шапка на главата, той изглеждаше по-скоро на учен астролог или лекар и само златната огърлица на шията, както и брилянтната звезда на гърдите и фелдмаршалският жезъл в ръка издаваха високия му пост на главнокомандващ.

Като минаваше, той хвърляше неспокойни погледи към краля, към кралския щаб, към строените хоронгви, а после погледът му обгръщаше необгледните тълпи от всеобщото опълчение — и по бледите му устни се появяваше иронична усмивка.

А в тия тълпи шумоленето растеше все повече и на всички уста бяха думите: „Витенберг! Витенберг!“

След малко шумоленето се превърна в глухо, но заплашително бучене, като бученето на море пред буря. От време на време то утихваше и тогава някъде в далечината, в последните редици се чуваше някакъв глас, който ругаеше. На тоя глас отговаряха други, отговаряха все повече, чуваха се все по-силни, носеха се все по-широко като някакви зловещи еха. Човек би се заклел, че от далечината иде буря и че тя ще избухне с всичката си сила.

Сановниците се смутиха и започнаха да поглеждат неспокойно към краля.

— Какво е това? Какво значи това? — питаше Ян Казимеж.

В тоя миг бученето се превърна в толкова страхотен грохот, че сякаш мълнии бяха подхванали борба помежду си по небето. Безкрайните тълпи на всеобщото опълчение се раздвижиха изведнъж подобно на нива, когато ураган я закачи с огромното си крило. Внезапно няколко десетки хиляди саби блеснаха на слънцето.

— Какво е това? Какво значи това? — попита повторно кралят.

Никой не можеше да му отговори. Тогава Володиовски, който стоеше близо до пан Сапеха, възкликна:

— Това е пан Заглоба!

Володиовски беше отгатнал. Защото, щом условията на капитулацията бяха уредени и стигнаха до ушите на пан Заглоба, старият шляхтич изпадна в толкова страшен гняв, че за някое време беше загубил говора си. След като дойде на себе си, започна от това, че се втурна между редиците на опълчението и се залови да подстрекава умовете. Слушаха го с готовност, защото на всички се беше сторило, че трябваше да се отмъсти по-добре на неприятеля за толкова голямата храброст, толкова усилия, толкова кръв, която се проля край стените на Варшава. И около Заглоба взеха да се образуват огромни кръгове от недисциплинирана и буйна шляхта, а той хвърляше с цели шепи разпалени въглени върху тоя барут и с красноречието си подпалваше все по-голям пожар, който лесно обхвана главите, понеже те и без това бяха пламнали от обикновените след победа гуляи.

— Ваша милост панове! — викаше Заглоба. — Ето тия стари ръце от петдесет години вече работят за отечеството, петдесет години проливаха неприятелска кръв по всички граници на Жечпосполита, а сега — имам свидетели за това! — пак те превзеха казановския дворец и черквата на бернардините! А кога, ваша милост панове, шведите загубиха надежда, кога се съгласиха на капитулация? Тогава, когато ние насочихме оръдията от бернардините срещу Старе място. Тук не съжаляваха за нашата кръв, щедро я проливаха, а съжалиха само неприятеля. Значи ние, братя, оставяме имота си без стопанин, прислугата без господар, жената без мъж, дечицата без баща им… (о, мои дечица, какво ли става сега с вас!) — и идваме тук с голи гърди срещу оръдията, но каква ни е наградата за това? Ето я: Витенберг си отива свободен и още му отдават почести за добър път. Отива си палачът на нашето отечество, отива си хулителят на вярата ни, заклетият враг на пресветата Дева, подпалвачът на нашите къщи, грабителят на последните ни дрехи, убиецът на жените и децата ни (о, мои деца, къде ли сте вие сега!) — опозорителят на духовенството и посветилите се на Бога девойки… Горко ти, родино! Позор на тебе, шляхто! Нови болезнени тръпки за тебе, света наша вяро! Горко вам, изстрадали черкви, плач и ридание за тебе, Ченстохова! Защото Витенберг си отива свободен и скоро ще се върне, за да изстисква сълзи и кръв, за да доубие тези, които не е доубил, да гори, каквото още не е опозорил. Плачете, короно и Литво, плачете всички съсловия, както плача аз, старият войник, който при слизането си в гроба ще трябва да гледа вашите болезнени тръпки… Горко ти, Троя, град на стария Приам! Горко ти! Горко ти! Горко!