Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Мигновено в тоя мрак засвяткаха изстрелите на мускети, но човешката река нахлу през пробива с неудържим устрем и дворецът беше превзет.

Едновременно нахълтаха и през прозорците, та вътре в двореца започна страхотен ръкопашен бой. Превземаха стая по стая, коридор по коридор, етаж по етаж. Стените бяха преди това вече толкова повредени и разбити, че в няколко стаи потоните паднаха с шум и покриха поляци и шведи с развалини. Но мазурите вървяха като огън, проникваха навсякъде, удряха с оберъчки, сечеха, мушкаха. Никой от шведите не молеше за милост, пък и никому не прощаваха. В някои коридори и проходи човешките трупове бяха така преградили пътя, че шведите направиха от тях барикади, а нападателите ги извличаха за краката, за косите и ги изхвърляха през прозорците. Кръв течеше на струи по стълбищата. Тук-таме групи шведи още продължаваха да се отбраняват, да отблъскват с отмалели ръце бесните удари на нападателите. Кръв обливаше лицата им, очите им се покриваха с мрак, не един вече бе паднал на колене, но още воюваше; изтласквани от всички страни, душени от тълпата противници, скандинавците умираха в мълчание, достойно за славата им, както подобаваше на войници. Опръсканите с кръв каменни фигури на богове и стародавни герои гледаха тая смърт с мъртви зеници.

Рох Ковалски беснееше главно горе, а пан Заглоба се хвърли със своята част върху терасите, изсече пехотинците, които се отбраняваха там, и от терасите нахълта в чудните, прославени по цяла Европа градини. Дърветата в тях бяха вече изсечени, скъпите храсти повредени от полските куршуми, фонтаните разбити, земята проорана от гранатите — с една дума, навсякъде пустош и унищожение, при все че шведите не бяха участвали в него с хищната си ръка заради особата на Раджейовски. Сега и там закипя ожесточен бой, но продължи само миг, защото шведите вече оказваха слаба съпротива. И те бяха съсечени под личното командване на пан Заглоба, след което войниците се пръснаха по градините и целия дворец за плячка.

А пан Заглоба отиде чак на края на градината, където стените образуваха грамаден ъгъл и слънцето не достигаше там; страшният рицар искаше да си поотдъхне и да избърше потта от морното си чело. Внезапно той погледна и забеляза някакви странни чудовища, които го гледаха враждебно иззад решетките на желязната клетка.

Клетката беше прикрепена в ъгъла на стените, така че куршумите, които долитаха отвън, не можеха да я засегнат. Вратата й беше широко отворена, но тия измършавели и отвратителни същества не мислеха да се възползват от това; напротив, явно уплашени от врявата, от съскането на куршумите и от страшната сеч, на която бяха свидетели преди малко, те се бяха сгушили в ъгъла на клетката и изпокрити в сламата, проявяваха страха си само със скимтене.

— Simiae 129 129 Маймуни (лат.). — Бел.прев. или дяволи? — каза си пан Заглоба.

Внезапно го обзе ярост, храбростта се надигна в гърдите му, той вдигна сабя и се втурна в клетката.

Страхотна уплаха отговори на първия удар на неговия меч. Маймуните, с които шведските войници се бяха отнасяли добре и които бяха хранили от малките си дажби, защото ги забавляваха, изпаднаха в такъв ужас, че просто ги обзе лудост; а понеже пан Заглоба им препречи пътя към вратата, те започнаха да се хвърлят из клетката със свръхестествени скокове, да се залавят за стените, за потона, да крещят, да скърцат, накрай една скочи в безумието си върху врата на пан Заглоба и като го хвана за главата, залепи се с всичка сила за него. Друга се закачи за дясното му рамо, трета го хвана отпред за шията, четвърта увисна на завързаните отзад ръкави, а той, притиснат, изпотен, се мяташе напразно, напразно нанасяше слепешката удари отзад; скоро взе да се задушава, очите му изскочиха навън и той завика с отчаян глас:

— Ваша милост панове! Помощ!

Виковете му привлякоха двайсетина шляхтичи, които не можеха да разберат какво става, и тичаха на помощ с кървави саби, но внезапно се спряха слисани, спогледаха се и сякаш под влиянието на магия избухнаха в гръмлив общ смях. Дотърчаха още войници, цяла тълпа, но смехът обземаше всички като епидемия. И те се търкаляха като пияни, хващаха се за корема, омазаните им с човешка кръв лица се кривяха конвулсивно и колкото повече пан Заглоба се мяташе, толкова по-силно се смееха те. Едва когато Рох Ковалски дотърча отгоре, разблъска тълпата и освободи вуйчо си от маймунските прегръдки.

— Негодници! — викна пан Заглоба задъхан. — Дано пукнете макар! Ще се смеете, когато виждате католик, нападнат от африкански чудовища? Дано пукнете! Ако не бях аз, досега щяхте да си блъскате чутурите в портата, защото не заслужавате нищо по-добро! Дано пукнете, вие сте недостойни и за тия маймуни!