Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Но градът от куршуми не ги спря нито за миг и с вика: „Да живеят мазурите!“ шляхтата се хвърли със саби в самата среда на пехотното каре; след тях се втурна селската пехота, както и слугите, въоръжени с върлини, кирки и брадви. Карето беше разбито в миг и започна сеч. Свои и неприятели се смесиха така, че образуваха грамадно кълбо, което се виеше, бореше и търкаляше в собствената си кръв между двореца на Казановски, дома на Раджейовски и Краковската порта.

Но откъм Краковске пшедмешче прииждаха все нови и нови маси бойци като някаква разпенена река. Най-сетне пехотата беше избита до крак и се започна оная славна атака срещу казановския дворец и бернардините, която реши битката в значителна степен.

Пан Заглоба взе участие в тази атака, защото вчера се бе излъгал, като смяташе, че кралят го кани при своята особа само за да го придружава. Напротив, като прославен и опитен воин му повериха командването на слугите, които като доброволци щяха да участват в атаката от тая страна заедно с редовни войници и опълченци. Наистина пан Заглоба искаше да върви с тях във втората линия и да се задоволява със заемането на превзетите по-рано дворци, но когато още отначало всички тръгнаха в надпревара и съвсем се смесиха помежду си, човешкият поток повлече и него. А той тръгна, защото, макар че по природа беше твърде предпазлив и предпочиташе да не излага живота си, когато това е възможно, така беше свикнал въпреки волята си от толкова години с битките, в толкова страшни кланета беше участвал, че когато се наложеше, биеше се заедно с другите, дори по-добре от другите, понеже храброто му сърце беше изпълнено с отчаяние и ярост.

Така и сега той се намери пред портата на казановския дворец или по-скоро в пъкъла, който вреше страшно при тая порта, тоест в кипеж, горещина, блъсканица, град от куршуми, огън, дим, човешки стонове и викове. Хиляди брадви, кирки, копия удряха в портата; хиляди мъжки ръце я блъскаха и дърпаха яростно; едни падаха, като че ли ударени от гръм, други се тикаха на тяхно място, газеха по труповете им и се мъчеха да влязат в сградата, сякаш нарочно търсеха смъртта си. Никой никога не беше виждал и не помнеше не само по-упорита отбрана, но и по-упорита атака. От горните етажи над портата се сипеха куршуми, лееше се катран, но тия, които бяха под тоя огън, не можеха да отстъпят, дори да искаха, така ги тласкаха отвън. Виждаха се отделни хора, мокри от пот, черни от барут, със стиснати зъби и подивели очи, които блъскаха портата с толкова големи греди, че в обикновено време дори трима силни мъже едва биха могли да си служат с тях. Така устремът утрояваше силите. Същевременно атакуваха всички прозорци, слагаха стълби за горните етажи, изсичаха решетките по стените. А от тия решетки, от прозорците, от изрязаните в стените отвори стърчаха цеви на мускети, които не преставаха да димят нито миг. Но най-сетне се извиха такива пушеци, такъв прах се вдигна, че при тоя светъл слънчев ден нападателите едва можеха да се различат. Въпреки това те не се отказваха от боя, напротив — още по-усилено се катереха по стълбите, още по-ожесточено разбиваха портата, а крясъците от черквата на бернардините даваха да се разбере, че там други групи атакуват със същата енергия.

Изведнъж Заглоба викна с толкова силен глас, че го чуха всред врявата и гърмежите:

— Торба с барут под портата!

Дадоха му я мигом, а той заповяда веднага да изсекат тясна дупка под самата основа на засовниците, толкова тясна, че в нея да може да се помести само торбата. Когато сложиха торбата, пан Заглоба сам запали фитила и изкомандва:

— Настрани! До стените!

Струпаните наблизо избягаха на две страни при ония, които подлагаха стълби за по-далечните прозорци, и настана миг на очакване.

След това страхотен трясък разтърси въздуха и нови кълба дим се вдигнаха нагоре. Пан Заглоба дотърча отново с хората си и погледна: експлозията наистина не беше разбила портата на дребни късчета, но беше изтръгнала пантата от дясната страна, откъртила бе няколко здрави греди, които бяха вече подсечени, изкривила подемната скоба и беше извила навътре към трема цялата долна част на едното крило, така че се бе образувал проход, през който можеше да се промъкне дори пълен човек.

Веднага заострените колове, топорите и брадвите започнаха да удрят силно в разбитото крило, стотици рамене го натиснаха с всички сили, чу се пронизителен трясък, цялото крило падна и откри вътрешността на тъмния трем.