Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Много пъти бивах на пост пред стаята, в която князът спеше — продължаваше Хаслинг, — и зная как се въртеше в леглото, как въздишаше, приказваше на себе си, съскаше като от болка — така, изглежда, го горяха желанията. Промени се страшно, изсъхна; може би вече го ядеше и тая болест, от която легна после. В това време по целия двор се пръснаха слухове, че князът толкова много се е забравил, та иска да се жени. Това стигна и до ушите на княгинята, жената на Януш, която живееше в Тауроги с дъщеря си. Започнаха сърдения и мусения, защото, както ваши милости знаят, било уговорено Богуслав да се ожени за дъщерята на княз Януш, щом тя порасне. Но той бе вече забравил всичко, така му беше пронизано сърцето. Изпаднала в ярост, княгинята замина с дъщеря си за Курландия, а той още същата вечер поиска ръката на панна Билевичувна.

— Поиска ръката й?! — извикаха Заглоба, Кмичиц и Володиовски слисани.

— Да! Най-напред от рошенския мечник, който беше не по-малко учуден от ваши милости и не можеше да повярва на собствените си уши, но когато най-сетне повярва, едва си намираше място от радост, защото свързването с Радживилови беше блестящ успех за целия род Билевич; наистина Патерсон казваше, че и без това между тях съществува роднинска връзка, но е стара и забравена.

— Разправяй по-нататък! — обади се Кмичиц, който трепереше от нетърпение.

— Тогава двамата тръгнали да отидат при панна Билевичувна с цялата оная демонстративност, която е приета при такива случаи. Целият двор чак се тресеше. Бяха дошли лоши вести от княз Януш, прочете ги само Сакович, обаче никой не им обръщаше внимание, както и на самия Сакович — тогава той беше изпаднал в немилост, защото разубеждаваше княза от тоя брак. А у нас едни говореха, че не за пръв път Радживилови се женят за шляхтичка, че в Жечпосполита цялата шляхта е равна, а билевичовският род се води чак от римско време. И това говореха ония, които искаха да си спечелят благоволението на бъдещата господарка. Други твърдяха, че това е само хитрост на княза, за да стигне до по-голяма интимност с девойката (нали между годеници много работи се позволяват) и при удобен случай да посегне на честта й.

— Сигурно е било така! Не може да бъде другояче! — обади се пан Заглоба.

— И аз така мисля — каза Хаслинг, — но слушайте по-нататък. Когато си приказвахме така, в двора внезапно като гръм се разнесе, че панна Билевичувна пресякла съмненията като със сабя, защото отказала направо.

— Да я благослови Бог! — викна Кмичиц.

— Та отказала направо! — продължи Хаслинг. — Достатъчно беше да погледне човек княза, за да разбере това. Той, на когото се подлагаха княгини, който не търпеше да му се противопоставят, за малко не подлудя. Опасно беше да му се показва човек пред очите. Всички знаехме, че така не ще продължи дълго и че рано или късно князът ще употреби сила. На другия ден мечникът беше отвлечен и откаран в Тилжа, вече на електорска територия. Същия ден девойката измоли от офицера, който беше на стража пред вратата й, да й даде пълен пистолет. Офицерът не й отказа това, защото беше шляхтич и човек с чест, чувстваше милост към нещастната дама и възхищение от нейната хубост и твърдост.

— Кой е този офицер? — извика Кмичиц.

— Аз! — отговори Хаслинг сухо.

Пан Анджей така го грабна в прегръдките си, че младият шотландец, който още не се чувстваше съвсем здрав, писна от болка.

— Няма нищо! — извика Кмичиц. — Ти не си пленник, ти си мой брат, мой приятел! Кажи какво искаш. За Бога, кажи какво искаш.

— Да си почина малко! — отговори Хаслинг задъхан.

И млъкна, само стискаше ръцете, които му подаваха Володиовски и Заглоба, а накрай, като виждаше сам, че всички горят от любопитство, продължи:

— Предупредих я също за това, което знаеха всички, че лекарят на княза е приготвил някакви упоителни лекарства и пития. Но страховете се оказаха напразни, тъй като в работата се намеси Господ-Бог. Той докосна княза с пръст, събори го болен на легло и го държа цял месец така. Странно, ваша милост панове, но той падна така, сякаш с коса му бяха отсекли краката, и то в същия оня ден, когато смяташе да посегне върху честта на девойката. Божи пръст, казвам ви, нищо друго! Самият той е помислил това и се уплашил, а може би при боледуването са изгорели желанията му или най-сетне е чакал да възстанови силите си, важното е, че когато оздравя, остави я на мира и дори позволи да доведат мечника обратно от Тилжа. Тежката болест наистина му мина, но не и треската, която го измъчва като че ли и досега. Вярно е също така, че скоро след като стана от легло, трябваше да тръгне на поход за Тикочин, където претърпя поражение. Върна се с още по-голяма треска, а после електорът го повика при себе си. В това време в Тауроги настъпи такава промяна, за която е и чудно, и смешно да се говори, но важното е, че князът не може вече да разчита там на верността на никой офицер или придворен освен на много старите, които нито ще видят, нито ще дочуят, затова няма и да забележат.