Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

След него яздеха нунцият, лвовският архиепископ, каменецкият епископ, луцкият номинат 124 124 Личност, определена да заеме даден пост, в случая епископ на Луцк. — Бел.прев. , свещеник Чечишовски, краковският воевода, украинският воевода, барон Лизола, граф Пьотинген, каменецкият кастелан, московският посланик, пан Гроджицки, генерал на артилерията, Тизенхауз и много други. Сапеха се приближи, както някога коронният маршал, към стремето на владетеля, но кралят незабавно скочи леко от седлото, затече се към Сапеха и без да каже нито дума, го взе в прегръдките си.

А като го прегърна, държа го дълго пред очите на двете войски; и продължаваше да мълчи, само сълзите течеха на струи по лицето му, защото притискаше до гърдите си своя и на отечеството най-верен слуга, който, макар по способности да не беше равен на другите, макар понякога да сбъркваше, по почтеност обаче се беше издигнал над всички господарчета в тая Жечпосполита, никога не се беше поколебал във верността си и без да се двоуми, бе пожертвал цялото си богатство. И от началото на войната излагаше гърдите си за своя монарх и за своята страна.

Литовците, които по-рано си шепнеха, че пан Сапеха ще бъде укорен или най-малко приет студено, защото беше изпуснал Карл при Сандомеж и заради последната си варшавска непредпазливост, като видяха тая доброта на краля, извикаха толкова гръмогласно в чест на добрия владетел, че ехото достигна чак до небесните висини. Веднага кралската войска им отговори като един гръм и през някое време над шума от оркестрите, над биенето на барабаните, над екота от гърмежите се чуваха само възгласите:

— Vivat Joannes Casimirus!

— Vivat коронните!

— Vivat литовците!

Ето така се поздравяваха те при Варшава. Стените трепереха, а зад стените шведите.

— Ще ревна! Бога ми, ще ревна! — викаше Заглоба развълнуван. — Няма да издържа! Ето го нашия господар! Нашия баща! (Ваша милост панове, вече плача!) Баща!… Нашият крал, до неотдавна скиталец, изоставен от всички, а сега… а сега… ами че тук сто хиляди саби са на негово разположение!… О, Боже милостиви!… Не мога от сълзите… Вчера беше скиталец, днес… немският император няма толкова знаменити войски!

Шлюзите в очите на пан Заглоба се отвориха и той започна да хлипа, но внезапно се обърна към Рох:

— Стой тихо! Какво ревеш!

— А ти, вуйчо, не ревеш ли? — отвърна Рох.

— Вярно, за Бога, вярно!… Срамувам се, ваша милост панове, за тая Жечпосполита… Но сега вече не бих се заменил с никой друг народ!… Сто хиляди саби като от небето паднали!… Нека други да покажат това!… Бог даде опомняне. Бог даде! Бог даде!…

Пан Заглоба не беше сбъркал много, защото наистина при Варшава се събраха близо седемдесет хиляди души, без да се смята дивизията на пан Чарнецки, която още не беше пристигнала, и без да се смята въоръжената военна прислуга, която при нужда влизаше в боя и която като безбройна маса се влачеше подир всяка войска.

След приветствията и беглия преглед на войската кралят всред всеобщото въодушевление благодари на Сапеха за вярната служба и замина за Уяздов, а войската почна да заема определените й позиции. Някои хоронгви останаха в Прага, други се пръснаха около града. Грамадният обоз се прехвърляше през Висла чак до другия ден след пладне.

На другия ден около града така побеля от шатри, че сякаш околността беше покрита със сняг. Неизброими конски стада цвилеха по съседните ливади. След войската се движеха арменски, еврейски и татарски търговци; втори град, по-голям и по-оживен от обсаждания, израсна в равнината.

Шведите, ужасени през първите дни от силата на полския крал, не предприемаха никакви излази, така че пан Гроджицки, генералът на артилерията, можеше спокойно да обикаля града и да изработва плана за обсадата.

Още на другия ден тук-таме нестроеваците започнаха да издигат насипи според неговите проекти; засега върху тях настаняваха по-малки оръдия, тъй като по-големите щяха да пристигнат едва след няколко седмици.

Крал Ян Казимеж изпрати при стария Витенберг пратеници и го призова да предаде града, да сложи оръжие, като му предлагаше изгодни условия, които породиха недоволство всред войската, когато тя разбра за тях. Това недоволство създаваше пан Заглоба, който питаеше особена омраза към споменатия генерал.

Както можеше лесно да се предвиди, Витенберг отхвърли условията и реши да се отбранява до последна капка кръв, като по-скоро се погребе в развалините на града, отколкото да го предаде в ръцете на краля. Големият брой на обсадните войски съвсем не го плашеше, понеже той знаеше, че прекаленото количество е по-скоро пречка, отколкото помощ при обсадата. Освен това предварително му беше донесено, че в кралския стан няма нито едно обсадно оръдие, докато шведите ги имаха повече, отколкото трябва, без да се смятат неизчерпаемите запаси от муниции.