Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Бързай при Володиовски! — викна той на Акбах Улан. — Нека лауданската хоронгва, Кмичиц и Ванкович да им пресекат пътя, аз ще им изпратя веднага помощ.

Акбах Улан пришпори коня си, а след него полетяха втори и трети вестител. Всички стигнаха при пан Володиовски и му повториха заповедта на хетмана.

Володиовски веднага обърна хоронгвата, Кмичиц го догони с татарите, като караше напреки, и се понесоха заедно, а Ванкович след тях.

Но пристигнаха много късно. Близо двеста коли вече влизаха през портата, а великолепният отряд тежка конница беше вече почти целият в района на крепостната отбрана. Само ариергардът от около сто души още не беше успял да навлезе под прикритието на оръдията. Но и те се движеха с пълна бързина. Офицерът, който яздеше отзад, ги подкарваше да бързат и викаше.

Кмичиц ги видя при блясъка от запалените бараки и нададе пронизителен и страшен вик, та се уплашиха дори конете отстрани. Той позна райтарите на Богуслав, същите, които бяха прегазили него и татарите му при Янов.

И без да обръща внимание на нищо, като луд се хвърли към тях, изпревари хората си и пръв се втурна слепешката между редиците. За щастие двамата млади Кемличи, Козма и Дамян, които яздеха отпред, връхлетяха веднага след него. В същия миг Володиовски се спусна отстрани като светкавица и с това единствено движение отряза ариергарда от главния отряд.

Оръдията от стените започнаха да гърмят, но главният отряд пожертва другарите си и нахълта с най-голяма бързина подир колите в крепостта. Тогава лауданците и хоронгвата на Кмичиц обградиха като обръч ариергарда и започна безмилостна сеч.

Но тя продължи малко. Като видяха, че отникъде няма спасение, хората на Богуслав скочиха мигновено от конете, хвърлиха оръжието под краката си и завикаха до небесата, че се предават, за да бъдат чути в блъсканицата и врявата.

Но доброволците и татарите не обръщаха внимание на това и продължаваха да секат; в същия миг обаче се разнесе страшният и пронизителен глас на Володиовски, който държеше да вземе пленници за разпит:

— Хващайте ги живи! Стой! Стой! Хващайте ги живи!

— Хващайте ги живи! — викна Кмичиц.

Хръскането на желязото престана. Сега заповядаха на татарите да връзват пленниците и те извършиха това с присъщата им сръчност за един миг, а после хоронгвите се оттеглиха бързо изпод оръдейния огън.

Полковниците се запътиха към квартирите. Лауданската хоронгва вървеше напред, на Ванкович отзад, а Кмичиц с пленниците по средата — всички в пълна бойна готовност, ако би да ги нападнат. Татарите водеха пленниците на въже, други караха взетите коне. Когато се приближиха до квартирите, Кмичиц изгледа внимателно пленниците в лицата, за да види дали между тях не е Богуслав, защото, макар един от райтарите да се закле под острието на сабята, че самият княз не се намира в отряда, той продължаваше да мисли, че го крият нарочно.

В тоя миг някакъв глас извика към него изпод едно татарско стреме:

— Пане Кмичиц! Пане полковник! Спаси познатия си! Заповядай да ме пуснат от въжето; давам честна дума, че не ще бягам.

— Хаслинг! — викна Кмичиц.

Хаслинг беше шотландец, някога офицер в конницата на княза вилненски воевода, когото Кмичиц познаваше от Кейдани и го много обичаше на времето си.

— Пусни пленника — викна той на татарина — и слез от коня!

Татаринът скочи от седлото, сякаш вятър го измете, защото знаеше колко е опасно да се туткаш, когато „багадирът“ ти заповядва.

Хаслинг се покатери с пъшкане на високото седло на татарина.

Тогава Кмичиц го хвана за ръката по-горе от китката и като я мачкаше така, че сякаш искаше да я натроши, почна да пита настойчиво:

— Откъде идете? Веднага казвай откъде идете! За Бога, бързай!

— От Тауроги! — отвърна офицерът. Кмичиц го стисна още по-силно.

— А… Билевичувна… там ли е?

— Там е!

Пан Анджей говореше все по-трудно, защото все по-силно стискаше зъби.

— И… какво направи князът с нея?

— Нищо не можа да направи.

Настана мълчание, след малко Кмичиц свали калпака си от рисова кожа, потърка челото си с ръка и каза:

— Раниха ме в боя, кръв ми тече и ми прилоша…

Шведският излаз само отчасти постигна целта си, защото отрядът на Богуслав успя да влезе в града, обаче самото нападение не направи кой знае какво. Наистина хоронгвите на пан Котвич и драгуните на Оскерко пострадаха много, но и шведите постлаха полесражението с безброй трупове, а един пехотен полк, нападнат от Володиовски и Ванкович, беше почти напълно унищожен. Литовците дори се гордееха, че са нанесли повече загуби на неприятеля, отколкото имаха те. Само пан Сапеха се ядеше в себе си, понеже се изложи отново, а от това славата му можеше да пострада силно. Привързаните към него полковници го утешаваха, както можеха, и, право казано, тоя урок излезе полезен за него: от тоя ден вече нямаше такива безразсъдни пиршества, а ако се случеше някаква веселба, тъкмо тогава се проявяваше и най-голяма бдителност. И шведите се излъгаха още на другия ден, като предполагаха, че хетманът не ще очаква второ нападение в такова късо време, та отново излязоха иззад стените, но бяха веднага отблъснати, оставиха няколко убити и се върнаха назад.