Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ще ти дам и бъчва, стига да измислиш нещо!

— Най-напред защо вие стоите над Хаслинг като палач над добра душа. В плен не е взет само той, можеше да разпитате и други.

— Аз вече ги разпитвах, но това са редници; не знаят нищо, а той като офицер е бил при княжеския двор — отговори Кмичиц.

— Прав си! — отговори Заглоба. — Аз също трябва да си поприказвам с него; хитростите ми могат да зависят от това, което ще ми каже за личността и навиците на княза. Сега важното е обсадата да се свърши бързо, защото след това сигурно ще тръгнем срещу оная армия. Но нашият милостив господар и хетманите нещо твърде дълго не се виждат!

— Как така? — отговори малкият рицар. — Точно сега се връщам от хетмана, който току-що получи съобщение, че негово величество кралят ще бъде тук още тази вечер с придворните си хоронгви, а хетманите ще пристигнат с редовната армия утре. Идвали чак от Сокал, като почивали много малко и правели големи преходи. Нали вече от няколко дни се знае, че трябва да се очакват всеки момент.

— А много ли войска водят?

— Близо пет пъти по толкова, колкото има при пан Сапеха: много добра украинска и унгарска пехота; иде и шестхилядна орда под командването на Субагази, но разправят, че не можело да ги пуснат нито ден изпод ръка, защото много своеволничели и правели разни пакости.

— Пан Анджей трябва да им се даде за командир! — каза Заглоба.

— О! — отвърна Кмичиц. — Веднага ги бих извел оттук, защото те не са за обсада, и бих ги повел към Буги Нарев.

— Няма полза от това — отвърна Володиовски, — а никой по-добре от тях не ще опази да не пристига храна в крепостта.

— О, горещо ще стане на Витенберг! Почакай, стари разбойнико! — извика Заглоба. — Воюваше добре, това не ти отричам, но още по-добре крадеше и плячкосваше; две уста имаше: едната за фалшиви клетви, другата за нарушаване на обещанията, но сега и с двете няма да се измолиш. Кожата те сърби от френската болест и лекарите ти я чешат; почакай, ние ще те почешем по-хубаво. Заглоба си има това на ум!

— Ами! Ще се предаде на краля при условия за неприкосновеност и кой ще му стори нещо? — отговори пан Михал. — Дори ще трябва да му отдадем военни почести!

— Ще се предаде при условия за неприкосновеност ли? Хайде де! — възкликна Заглоба. — Добре!

Тук той започна да удря толкова силно по масата с пестник, че чак Рох Ковалски, който влезе в тоя миг в стаята, се уплаши и се спря като вцепенен на прага.

— Да стана слуга на евреите — продължаваше да вика старецът, — ако пусна свободен от Варшава тоя хулител на вярата, тоя грабител на черквите, тоя насилник на девойките, тоя палач на съпрузи и съпруги, тоя подпалвач, тоя негодник, тоя фелдшер за пускане на кръв и пари, тоя гризач на кесии, тоя кожодер! Добре! Кралят ще го пусне невредим, хетманите ще го пуснат невредим, но аз, докато съм католик, докато съм Заглоба, докато желая щастие през живота си и Бога при смъртта си, такъв шум ще вдигна срещу него, какъвто никой още не е чул в тая Жечпосполита! Не махай с ръка, пан Михале! Шум ще вдигна! Повтарям! Шум ще вдигна!

— Вуйчо ще вдигне шум! — изгърмя Рох Ковалски.

В тоя миг Акбах Улан мушна животинското си лице през вратата.

— Ефенди! — каза той на Кмичиц. — Кралските войски се виждат отвъд Висла!

При тия думи всички скочиха на крака и изтичаха пред входа.

Кралят наистина дойде. Най-напред пристигнаха татарските хоронгви, командвани от Субагази, но не в такъв брой, както бяха очаквали. След тях дойде коронната войска, многобройна и добре въоръжена, но преди всичко изпълнена с въодушевление. До вечерта цялата армия мина по току-що построения от пан Оскерко мост. Сапеха чакаше краля с приготвени като за бой хоронгви, застанали една до друга в редица, подобна на дълга стена, чийто край мъчно можеше да се види с просто око. Ротмистрите стояха пред полковете, а при тях знаменосците, всеки с развято знаме; тръби, тъпани, корни; барабани и чинели вдигаха невъобразим шум. Щом някоя коронна хоронгва минеше, също така заставаше в строй срещу литовските; между едната и другата войска се образува празно пространство, широко сто крачки.

Сапеха излезе с жезъл в ръка пеш на празния плац, последван от двайсетина най-първи военни и цивилни големци. Кралят тръгна от другата страна, откъм коронните войски, на великолепен немски кон, подарен му още в Любовля от маршал Любомирски, облечен като за бой с лека светлосиня броня със златни шарки, изпод която се виждаше чер кадифен кафтан с обърната чак върху бронята дантелена яка; вместо шлем на главата си носеше обикновена шведска шапка с черни пера, но ръкавиците му бяха бойни, а на краката си имаше дълги тъмнокафяви ботуши, които стигаха чак над коленете.