Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Всичките му рани заздравяха, той престана да плюе кръв, кръвта играеше в него както някога, а от очите бликаше огън. Лауданците отначало го гледаха изпод вежди, но не смееха да го нападат, понеже Володиовски ги държеше с желязна ръка, а после, като виждаха неговите постъпки и подвизи, напълно се примириха с него, а най-ожесточеният му враг, Юзва Бутрим, казваше:

— Кмичиц умря, живее Бабинич, той нека да живее.

Най-сетне люблинският гарнизон се предаде за голяма радост на войската, след което пан Сапеха тръгна с хоронгвите си към Варшава. По пътя получи съобщение, че сам Ян Казимеж заедно с хетманите и нова войска ще му дойде на помощ. Пристигнаха също така вести и от Чарнецки, който отиваше от Велкополска за столицата. Пръснатата по цялата страна войска се събра при Варшава, както пръснатите по небосвода облаци се събират и съединяват, за да родят бури, мълнии и светкавици.

Пан Сапеха се движеше през Желехов, Гарволин и Минск към шедлецкия път, за да се съедини в Минск с опълчението от Подлесието. Ян Скшетуски пое командването над тая сбирщина, защото, макар да живееше в Люблинското воеводство, беше близо до границата на Подлесието и там го познаваше цялата шляхта, която го ценеше много като един от най-знаменитите рицари в Полша. Скоро той успя да промени тая войнствена по природа тамошна шляхта в хоронгва, която по нищо не отстъпваше на редовната войска.

А в това време се придвижваха много бързо от Минск за Варшава, та за един ден да се намерят при Прага 114 114 Предградие на Варшава отвъд Висла. — Бел.прев. . Времето беше благоприятно за поход. Сегиз-тогиз преваляваше краткотраен майски дъжд, който разхлаждаше земята и премахваше праха, но изобщо времето беше чудно — нито много горещо, нито много студено. Погледът се носеше далече в прозирния въздух. От Минск войската се движеше без обоз и оръдия, защото колите и оръдията щяха да тръгнат едва на другия ден след тях; в полковете цареше висок боен дух; гъстите гори от двете страни на пътя ехтяха от войнишки песни, конете пръхтяха и това беше добър знак. Хоронгвите се нижеха стегнато една след друга като блеснала на слънцето и мощна река, защото пан Сапеха водеше дванайсет хиляди души без опълчението. Ротмистрите обикаляха полковете и блестяха с полираните си брони. Пъстри знаменца плющяха над главите на рицарите като грамадни цветя.

Слънцето преваляше към залез, когато лауданската хоронгва, която се движеше начело, съзря кулите на столицата. При тая гледка радостен възглас се изтръгна от войнишките гърди:

— Варшава! Варшава!

Тоя възглас прелетя като гръм през всички хоронгви и известно време се чуваше на едно разстояние от половин миля непрекъснато да се повтаря думата: „Варшава! Варшава!“

Много от рицарите на Сапеха никога не бяха идвали в столицата, мнозина никога не бяха я виждали, та видът й им направи необикновено впечатление. Неволно всички спряха конете: някои свалиха шапки, други започнаха да се кръстят, на някои сълзите потекоха като струи от очите и всички стояха развълнувани, мълчаливи. Внезапно пан Сапеха долетя на бял кон от последните части и започна да преминава край хоронгвите.

— Ваша милост панове! — викаше той с висок глас. — Ние сме първи тук, наше е щастието, наша честта!… Ще очистим столицата от шведите!…

— Ще я очистим! — изкрещяха дванайсет хиляди литовски гърди. — Ще я очистим! Очистим! Очистим!

И се вдигна страшен шум и врява. Едни крещяха непрекъснато: „Ще я очистим!“ — а други вече викаха: „Бий, който има чест!“ — други: „По тях, кучета такива!“ Дрънкането на сабите се смесваше с виковете на рицарите. Очите започнаха да мятат светкавици, зъбите блестяха изпод наежените мустаци. Самият Сапеха пламна като факел. Внезапно той вдигна жезъла нагоре и викна:

— След мене!

Близо до Прага воеводата спря хоронгвите и заповяда бавно движение. Столицата се показваше все по-ясно от синкавата далечина. Кулите се очертаваха върху лазура като дълга линия. Струпаните един върху друг покриви на Старе място, покрити с червени керемиди, горяха във вечерните блясъци. Литовците не бяха виждали никога през живота си нещо по-великолепно от тия бели и високи стени, пресечени от множество тесни прозорци, които се бяха надвесили над водата като стръмни урви; къщите сякаш израстваха една от друга високо и още по-високо; а над тая сбита и притисната маса от огради, стени, прозорци и покриви стреловидни кули бодяха небето. Тия от войниците, които бяха идвали вече в столицата или за кралски избор, или частно, обясняваха на другите коя сграда каква е и как се нарича. Особено Заглоба, като човек бил и пребил, обясняваше на своите лауданци, а те го слушаха внимателно и се чудеха на думите му и на самия град.