Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— В цялата войска на Сапеха мирише на готвено зеле!

— Защо на зеле? Казвай!…

— Защото шведите са накълцали доста зелеви глави!

— Ето го! Пак ни ухапа! Жалко, че не отсякоха и на ваша милост!

— Защото служех под командването на такъв вожд, при който ние сякохме, а нас не сякоха.

— Дано те вземат мътните! Поне езика ти да бяха отрязали!

— Не бих имал с какво да хваля победата на Сапеха!

При тия думи хетманът помръкна и отговори:

— Брате, остави ме! Има мнозина, които вече са забравили службата ми на отечеството и съвсем са ме унизили, а зная, че още много шум ще се вдигне срещу моята особа, но работите може би щяха да тръгнат съвсем другояче, ако не беше тая опълченска тълпа. Разправят, че съм пренебрегнал неприятеля заради яденето, а всъщност цялата Жечпосполита не можеше да издържи срещу тоя неприятел!

Думите на хетмана развълнуваха малко пан Заглоба и той отговори:

— Такъв си е то обичаят у нас, винаги да струпваме вината върху вожда. Не съм аз, който ще обвинявам заради яденето, защото, колкото денят е по-дълъг, толкова и яденето е по-необходимо. Пан Чарнецки е голям пълководец, но според мене има тоя недостатък, че и за закуска, и за обед, и за вечеря само шведско месо дава на войската. Той е по-добър военачалник, отколкото готвач, но постъпва зле, защото от такова ядене войната може да омръзне и на най-добрите рицари.

— Пан Чарнецки много ли ругаеше срещу мене?

— Е!… Не особено! Отначало беше много загрижен, но когато узна, че войската не е разбита, веднага каза: „Това е Божия воля, а не човешка сила! Няма нищо (казва). На всеки може да се случи да загуби; ако (казва) имахме в отечеството само Сапеховци, това щеше да бъде страна на Аристидовци 112 112 Аристид, древен атински вожд и държавник, се славел като честен и справедлив човек. — Бел.прев. .“

— Аз не бих си скъпил кръвта за пан Чарнецки! — отговори хетманът. — Всеки друг би ме понижавал, за да издигне себе си и своята слава, особено след съвсем прясна победа, но той не е от тия.

— И аз не ще кажа нищо против него освен това, че съм твърде стар за такава служба, каквато той изисква от войника, особено за такива бани, каквито устройва на войската.

— Значи, ваша милост, си доволен, че се върна при мене?

— И доволен, и недоволен, защото цял час вече слушам за ядене, а нещо не го виждам.

— Ей сега ще седнем на трапезата. А какво ще предприеме сега пан Чарнецки?

— Отива във Велкополска да помогне на тамошните клетници, а оттам ще тръгне срещу Стенбок и за Прусия, като се надява, че ще получи оръдия и пехота от Гданск.

— Благородни граждани са тия гданскчани. На цяла Жечпосполита дават пример. Тогава с пан Чарнецки ще се срещнем при Варшава, защото и аз ще тръгна за там, само че преди това ще се отбия малко към Люблин.

— Значи шведите отново са обсадили Люблин?

— Нещастен град! Не зная вече колко пъти пада в неприятелски ръце. Тук има делегация от люблинската шляхта, която ще дойде сега с молба да я спасявам. Но тъй като имам да изпращам писма до краля и хетманите, ще трябва да почакат малко.

— И аз ще дойда с готовност в Люблин, понеже там жените са необикновено хубави и живи. Когато някоя от тях опре хляба върху себе си, за да го реже, тогава дори кожата на нечувствителния хляб почервенява от задоволство.

— Ей, турчино!

— Ти, ваше достойнство, като възрастен човек не можеш да разбереш това, но аз през всеки месец май още трябва да си пущам кръв.

— Но ти си по-стар от мене!

— Само по опитност, не по години, а понеже умеех conservare iuventutem meam 113 113 Да запазя младостта си (лат.). — Бел.прев. , мнозина вече са ми завиждали за това. Разреши ми, ваше достойнство, да приема люблинската делегация, а аз ще обещая, че веднага отиваме на помощ; нека се зарадват, горките, преди ние да зарадваме техните жени.

— Добре — каза хетманът, — аз ще отида да изпратя писмата.

И излезе.

Веднага след това пуснаха люблинската делегация, която пан Заглоба прие с необикновена сериозност и достойнство, а обеща помощ при условие, че ще снабдят войската с провизии и особено с всякакви питиета. След това ги покани от името на воеводата на вечеря. Те бяха доволни, защото войските тръгнаха още същата нощ към Люблин. Самият хетман бързаше безкрайно много, тъй като искаше с някакъв военен успех да затрие спомена за сандомежкото излагане.

И така започна обсадата на Люблин, но тя вървеше доста бавно. През цялото това време Кмичиц се учеше от пан Володиовски как да си служи със сабята и показваше необикновен напредък. А и пан Михал не криеше никакви тайни от изкуството си, защото знаеше, че това учение е за главата на Богуслав. Често пъти имаха и по-добра практика: отиваха при замъка и канеха шведи на двубой. Така съсякоха мнозина. Скоро Кмичиц достигна до такова майсторство, че можеше да се бие с Ян Скшетуски като равен с равен, а всред цялата войска на Сапеха нямаше друг, който би се сравнил с него. Тогава душата му пламна от такова желание да се премери с Богуслав, че едва можеше да седи край Люблин, особено когато пролетта възстанови силите и здравето му.