Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Имаше право да мечтае за него, защото вървеше към него като честен войник, като защитник на отечеството и беше от ония, които не се създават „нито от сол, нито от земя, а от това, което ги боли“.

Засега едва можеше да обгърне с цялата си душа тая радост, която го бе осенила, та се обърна към маршала, който яздеше до него, и каза:

— Сега към Сандомеж! Към Сандомеж час по-скоро! Войската вече може да преминава реки; няма да ни уплаши нито Сан, нито Висла!

Маршалът не отвърна нито дума, но пан Заглоба, който яздеше малко отстрани, облечен с шведски дрехи, си позволи да каже на глас:

— Вървете, където щете, но без мене, защото аз не съм петел на черковна камбанария, та да се въртя денем и нощем, без да имам нужда от ядене и сън.

Пан Чарнецки беше толкова весел, че не само не се разсърди, но отговори шеговито:

— Ти, ваша милост, повече приличаш на камбанария, отколкото на петел върху черква, още повече като виждам, че имаш врабци в купола. Но qoud attinet яденето и почивката, всички имаме право на това.

В отговор Заглоба каза, но вече полугласно:

— На когото е накълвано лицето 110 110 Алюзия за надупченото от едрата шарка лице на Чарнецки. — Бел.прев. , той мисли за врабци!

След тая победа Чарнецки най-сетне позволи на войската да си отдъхне и на изтощените коне да възстановят силите си, а после смяташе с бързи преходи да се върне при Сандомеж, за да мачка до смърт шведския крал. В това време една вечер в стана пристигна пан Харламп с вести от Сапеха. Тъкмо тогава Чарнецки беше отишъл в Черск, за да извърши преглед на равското опълчение, което се събираше при тоя град. Понеже не намери вожда, Харламп отиде право при Володиовски, за да почине у него след дългия път.

Приятелите го посрещнаха много радостно, но той още отначало беше със скръбно лице и каза:

— Аз чух вече за победата ви. Тук щастието ни се усмихна, но при Сандомеж ни изневери. Карл вече не е в клопката, защото се измъкна, а на това отгоре литовската войска се изложи страшно.

— Как е възможно? — възкликна пан Володиовски и се хвана за главата.

Двамата Скшетуски и Заглоба сякаш се вцепениха.

— Как стана това? За Бога, разправяй, ваша милост, че ще изхвръкнем от кожите си!

— Не мога да си поема дъх — отговори пан Харламп, — пътувах ден и нощ, страшно се уморих. Ще дойде пан Чарнецки и тогава ще разкажа всичко от игла до конец. Сега ми дайте малко да си отдъхна.

— Значи и Карл се измъкна от капана. Аз предвиждах, че ще стане така. Какво? Забравихте ли, че пророкувах това? Нека да каже Ковалски.

— Вуйчо пророкуваше! — каза Рох.

— И къде е отишъл Карл? — попита Володиовски.

— Пехотата замина с лодки, а той с конницата тръгна покрай Висла към Варшава.

— Имаше и битка?

— И имаше, и нямаше. С две думи, оставете ме на мира, че не мога да приказвам!

— Едно нещо само кажи. Дали пан Сапеха е разбит напълно?

— Къде ти разбит! Той дори преследва краля, но Сапеха няма вече да настигне никого!

— Толкова го бива да преследва, колкото немец да пости — рече Заглоба.

— Слава Богу, че войската е цяла! — намеси се Володиовски.

— Оплескаха се цвеклата 111 111 Презрително прозвище на литовците: червени цвекла. — Бел.прев. ! — извика Заглоба. — Ех, жалко! Отново ще трябва да запушваме заедно дупката в Жечпосполита.

— Ти, ваша милост, не нападай литовската войска — отвърна Харламп. — Карл е голям воин и не е трудно да загубиш битка срещу него. А вие, коронните, не я ли оплескахте при Уйшче, при Волбож, при Сулейов и на десетки други места? Самият пан Чарнецки загуби боя при Голомб! Защо и пан Сапеха да не може да загуби, особено когато го оставихте сам като сираче.

— Но ние какво, да не сме отишли на танци при Варка? — каза Заглоба възмутен.

— Зная, че не на танци, а на бой, и Бог ви даде победа. Но кой знае дали не беше по-добре да не отивате, защото у нас разправят, че поотделно войските на двата народа могат да бъдат бити, но когато са заедно, дори армията на пъклените сили не може да им стори нищо.

— Може би е така — каза Володиовски, — но не е наша работа да обсъждаме това, което са решили военачалниците. Случилото се там сигурно не е станало и без ваша вина!

— Сапьо трябва да е направил някоя глупост, аз вече го познавам! — каза Заглоба.

— Това не мога да отрека! — измърмори Харламп под нос. Сега те замлъкнаха за малко, само от време на време се споглеждаха мрачно, тъй като им се стори, че щастието на Жечпосполита отново почва да куца, а пък преди толкова малко всички бяха пълни с вяра и надежда. По едно време Володиовски каза: