Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Не на мене, ваша милост панове, не на мене, но на Божието име!

А от двете му страни стояха Витовски и Любомирски — вторият ясен като слънцето, защото беше облечен в позлатена броня, с лице, опръскано с кръв, тъй като беше работил страшно и със собствената си ръка бе сякъл, сякъл като прост войник, но вече недоволен и посърнал, защото дори неговите собствени полкове викаха:

— Vivat Чарнецки, dux et victor 109 109 Вожд и победител (лат.). — Бел.прев. !

И ревността вече започна да бушува в душата на маршала.

В това време нови и нови части прииждаха от всички страни на бойното поле и всеки път идваше офицер и хвърляше под краката на пан Чарнецки пленено неприятелско знаме. При тая гледка започваха нови викове, нови приветствия, хвърляне на шапки нагоре и стрелба с пушки.

Слънцето залязваше все по-ниско.

Ненадейно в единствената черква, останала във Варка след пожара, прозвъниха за вечерня; веднага всички свалиха шапки; свещеник Пекарски, прекрасен свещеник, започна да пее: „Ангел господен благовести на пресветата Дева Мария!…“, а хиляди железни гърди му отговориха веднага с мощни гласове: „… и зачена от Светия Дух!…“

Всички очи се повдигнаха към небето, което се зарумени цяло от вечерното сияние, и предвечерната набожна песен полетя от това кърваво бойно поле към блясъците, които играеха във висините.

Точно когато свършваха да пеят, пристигна в тръс лауданската хоронгва, която се беше спуснала най-далече подир неприятеля. Войниците отново почнаха да хвърлят знамена пред краката на пан Чарнецки и той се зарадва в сърцето си, а когато видя Володиовски, насочи коня си към него.

— А много ли ви избягаха? — попита той.

Пан Володиовски започна само да върти глава в знак, че не са избягали много, но беше страшно задъхан и не можеше да каже нито една дума, само току поемаше въздух с отворена уста, та чак му свиреше в гърдите. Най-сетне посочи устата си с ръка, че не може да говори, а пан Чарнецки разбра и само му стисна главата.

— Тоя се е преуморил в битката! — каза вождът. — Дано такива да се раждат и по камъните!

А пан Заглоба се съвзе по-скоро и като тракаше със зъби, заговори с прекъсван глас:

— За Бога! Студен вятър духа върху потта ми!… Паралич ще ме удари… Смъкнете дрехите от някой дебел швед и ми ги дайте, защото всичко на мене е мокро… И тук мокро, и тук мокро… Не зная вече кое е вода и кое е моята собствена пот, а кое шведска кръв… Ако съм очаквал… че… някога през живота си ще изколя толкова хаймани, не заслужавам да бъда подопашник на седло… Най-голямата победа в тая война… Но втори път няма да скачам във вода… Не яж, не пий, не спи, а после баня… Стига ми на стари години… Ръката ми отмаля… Параличът ме хваща вече… За Бога, водка!…

Пан Чарнецки чу това и като видя възрастния мъж наистина цял покрит с неприятелска кръв, съжали се над годините му и му подаде собствената си манерка.

Заглоба я обърна в устата си и след малко я върна празна, после каза:

— Толкова вода се налоках в Пилица, та току-виж, че в корема ми се развъдила риба, но това е по-хубаво от водата.

— Преоблечи се с други дрехи, ваша милост, дори шведски — каза кастеланът.

— Аз ще ти потърся дебел швед, вуйчо! — обади се Рох.

— Защо ще обличам окървавени дрехи от труп — отговори Заглоба. — Я смъкни всичко до ризата на оня генерал, когото взех в плен.

— Значи ти, ваша милост, си пленил генерал? — попита пан Чарнецки оживено.

— Кого не съм пленил, какво не съм извършил! — отговори Заглоба.

Изведнъж говорът на пан Володиовски се възстанови:

— Ние пленихме по-младия маркграф Адолф, граф Фалкенщайн, генерал Унгер, генерал Потер, Бенци, без да смятаме по-низшите офицери.

— А маркграф Фридерик? — попита Чарнецки.

— Ако не лежи тук, значи е избягал в гората, но ако е избягал, ще го убият селяните!

Пан Володиовски се излъга в предвижданията си. Маркграф Фридерик заедно с граф Шлипенбах и граф Еренсхайн, след като блуждаеха по горите, стигнаха през нощта в Черск; там прекараха три дни в развалините на замъка всред студ и глад, а после се промъкнаха нощем до Варшава. Това не ги спаси по-късно от плен, но тоя път се бяха отървали.

Беше вече нощ, когато пан Чарнецки напусна бойното поле и се запъти към Варка. Това беше може би най-радостната нощ през живота му, защото от началото на войната шведите не бяха понесли досега такова голямо поражение. Всичките оръдия, всичките знамена, всички старши офицери, освен върховния вожд, бяха взети в плен. Армията беше унищожена без остатък; разпръснатите на всички страни малки нейни остатъци щяха да станат жетва на селските чети. Но се видя и друго: че ония шведи, които се смятаха сами за непобедими при открит бой, именно на открито поле не могат да се мерят с редовните полски хоронгви. Най-сетне пан Чарнецки разбра какво голямо последствие ще има тая победа в цялата Жечпосполита, как ще повдигне духа, как ще разбуди ентусиазма; той виждаше вече цяла Жечпосполита освободена в недалечно бъдеще от гнета, тържествуваща… Може би с очите на душата си виждаше в небесата и позлатен великохетмански жезъл.