Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— А не щеш ли, мостът бил примамка, те минали по-долу по друг и ви нападнали отстрани, нали така? — прекъсна го Чарнецки.

Харламп ококори очи, отвори уста, минутка мълча слисан, накрай рече:

— Ти разполагаш ли вече с доклад, ваше достойнство?

— Няма какво! — шепнеше Заглоба. — Нашият старец веднага отгатва всичко, което се отнася до войната, сякаш лично е наблюдавал работата!

— Продължавай! — каза Чарнецки.

— Дойде вечерта. Войската беше готова, но щом изгря първата звезда, отново започна пир. В това време шведите още сутринта минали през оня друг мост, който построили по-долу, и настъпиха веднага. На крилото се намираше хоронгвата на пан Кошиц, добър войник. Той срещу тях! Втурват му се на помощ опълченците, които били най-близо, но когато започват да плюят срещу тях с оръдията — те пък си плюли на петите! А пан Кошиц загина и хората му пострадаха страшно. Когато опълченците се втурнаха масово в стана, объркаха всички. Колкото хоронгви бяха готови, тръгнаха, но не сториха нищо, само загубихме оръдия. Ако при краля имаше повече оръдия и пехота, поражението ни щеше да бъде голямо, но за щастие повечето пехотни полкове заедно с оръдията бяха отплували през нощта с лодки, което също не знаеше никой от нас.

— Сапьо я е объркал! Предварително знаех! — извика Заглоба.

— Намерихме едно кралско писмо — каза Харламп, — което шведите бяха изгубили. В него войниците четоха, че кралят ще тръгне за Прусия, за да се върне назад с електорските войски, защото пише, че не ще може да се справи само с шведските сили.

— Зная това — отговори Чарнецки, — пан Сапеха ми прати това писмо.

После измърмори тихо, сякаш на себе си, и каза:

— И ние ще трябва да тръгнем подире му към Прусия.

— Отдавна приказвам това! — каза Заглоба.

Пан Чарнецки го погледна известно време замислен.

— Нещастие! — каза той на глас. — Ако бях стигнал навреме при Сандомеж, тогава двамата с хетмана не бихме пуснали жива душа… Ех! Станалото няма да се върне!… Войната ще продължи, но смърт е писана и за това нашествие, и за нашествениците.

— Другояче не може и да бъде!… — извикаха рицарите в хор.

И сърцата им се изпълниха с крепка надежда, при все че преди малко се бяха усъмнили. В този миг Заглоба пошепна нещо на ухото на арендатора от Вонсош, а той изчезна през вратата и след малко се върна с дамаджана. Като видя това, Володиовски се наведе до коленете на кастелана.

— Това би било необикновено благоволение към простия войник… — започна той.

— С готовност ще пия с вас — каза Чарнецки. — И знаете ли защо? Защото ще трябва да се сбогуваме.

— Как така? — извика Володиовски смаян.

— Пан Сапеха ми пише, че лауданската хоронгва се числи към литовската войска и че я бил изпратил само за да придружава краля, а сега се нуждаел от нея, особено от офицерите, понеже имал съвсем малко. Драги Володиовски, ти знаеш колко те обичам и ми е тежко да се разделям с тебе, но тук има заповед за тебе. Наистина пан Сапеха е възпитан човек, та изпраща заповедта до мене и с право аз да реша въпроса. Бих могъл да не ти я показвам… О, това ми е толкова приятно, все едно, че пан хетманът ми е строшил най-добрата сабя… Но тъкмо защото заповедта е изпратена до мене с право аз да реша, давам ти я — ето я… и направи това, което си длъжен. За твое здраве, войниче!…

Пан Володиовски отново се наведе до коленете на кастелана и пи, но беше толкова угнетен, че не можеше да каже нито дума, а когато кастеланът го взе в прегръдките си, сълзите му протекоха като струи по жълтите мустачета.

— Предпочел бих да загина! — извика той скръбно. — Аз свикнах с преследването под твое командване, обожавани вожде, а там не се знае какво ще бъде…

— Пан Михале, не обръщай внимание на заповедта! — каза Заглоба развълнуван. — Аз сам ще напиша на Сапьо и ще му натъркам ушите както трябва.

Но пан Михал беше преди всичко войник, та се и разсърди:

— А ваша милост вечно ще останеш стар доброволец!… По-добре да мълчиш, когато не разбираш работите. Служба!

— Ето, това е! — каза Чарнецки.

Когато застана пред хетмана, пан Заглоба не отговори на неговия радостен поздрав, напротив — скръсти ръце отзад, издаде устната си напред и започна да го гледа като справедлив, но строг съдия. А той се зарадва още повече, като видя тоя израз на лицето, понеже вече чакаше някаква шега, и заговори веднага:

— Как си, стари франте? Какво въртиш така нос, сякаш си надушил някаква неприятна миризма?