Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Неочаквано отстрани прозвучаха нови крясъци: Вонсович беше преминал моста и нападаше неприятеля отстрани. След това битката не продължи вече дълго.

От облака започнаха да се измъкват и да бягат към гората големи човешки групи, безредни, обезумели, без шапки, без шлемове, без брони. Скоро подир тях се изля цял човешки поток в най-страшна бъркотия. Артилерия, пехота, конница, разбъркани помежду си, бягаха към гората, ослепели от страх и ужас. Някои войници викаха до небесата, някои бягаха мълчаливо, като прикриваха главите си с ръце, трети хвърляха дрехите си при бягството, други спираха бягащите напред, падаха сами, тъпчеха се едни други, а веднага зад тях, над вратовете и главите им се носеше лавината от полски конници. Всеки миг ще видиш как цели техни редици изправят конете си и се хвърлят в най-гъстата навалица. Никой вече не се отбраняваше, всички отиваха под меча. Труп падаше върху труп. Сечеха без отдих, без милост; по цялата равнина, по бреговете на реката, към гората, докъдето поглед стигнеше, ще видиш само бегълци и преследвачи: тук-таме само отделни пехотни части даваха безреден и отчаян отпор, оръдията бяха замлъкнали, битката беше престанала да бъде битка, превърнала се бе в сеч.

Цялата част от армията, която бягаше към гората, беше избита до крак. До гората стигнаха само незначителен брой райтарски ескадрони, подир които в гъсталака се втурнаха леки хоронгви.

Но в гората тия остатъци вече ги чакаха селяни, които при шума от битката се бяха стекли от всички околни села.

Най-страшното преследване обаче ставаше по варшавския път, по който бягаха главните шведски сили. По-младият маркграф Адолф на два пъти се опита там да прикрие бягството, но и двата пъти беше разбит, а накрай сам падна в плен.

Отрядът от личната му френска пехота, съставен от четиристотин души, хвърли оръжието, три хиляди елитни войници, мускетари и конници побягнаха чак до Мнишев. Мускетарите бяха избити в Мнишев, конницата гониха към Черск, докато не се разпръсна съвсем по горите, тръстиките, храсталаците. Там едва на другия ден селяните намираха отделни конници.

Преди залез-слънце армията на баденския маркграф Фридрих престана да съществува.

На първото бойно поле останаха само знаменосците с голи знамена, защото всички хора бяха полетели подир неприятеля. И слънцето вече беше ниско към залеза си, когато първите конни части започнаха да се появяват откъм гората и Мнишев. Връщаха се с песни и шум, хвърляха шапките си нагоре, стреляха с пушки. Почти всички водеха след себе си тълпи от вързани с въжа пленници. Те вървяха край конете без шапки, без шлемове, с клюмнали върху гърдите глави, окъсани, окървавени, като постоянно се препъваха в труповете на падналите си събратя. Бойното поле представляваше страшна гледка. На някои места, където сблъскването беше най-силно, лежаха просто купища от трупове, високи до половин пика. Някои от пехотинците още държаха дълги пики в застиналите си ръце. С такива пики беше покрито цялото поле. На места те и досега стърчаха забити в земята; тук-таме бяха нападали една до друга като мост, другаде парчетата им образуваха нещо като прегради и плетища. Но почти навсякъде пред окото се разстилаше страхотна и тъжна смесица от смазани с копита човешки тела, дръжки на пики, строшени мускети, барабани, тръби, шапки, колани, тенекиени паласки, които носеше пехотата, ръце и крака, които стърчаха така безредно от купищата тела, че мъчно можеше да се разбере на кого принадлежат. Особено по ония места, където се беше отбранявала пехотата, лежаха цели насипи от трупове.

Малко по-нататък, край реката, стояха изстиналите вече оръдия, едни прекатурени от човешкия напор, други сякаш още готови за стрелба. Край тях спяха вечния си сън канонирите им, също така избити до крак. Виждаха се много трупове, преметнати през оръдията, които бяха прегърнали с ръце, сякаш тия войници искаха да ги засланят и след смъртта си. Месингът, изпоцапан с кръв и мозък, лъщеше зловещо в лъчите на залеза. Златните блясъци се отразяваха в съсирената кръв, която тук-таме образуваше малки езерца. Сладникавата й миризма се смесваше по цялото бойно поле с миризмата на барут, със смрадта на телата и конската пот.

Пан Чарнецки се завърна още преди залез-слънце заедно с кралския полк и застана насред плаца. Войската го поздрави с гръмогласен възклик. Пристигнеше ли някоя част, почваше дълго да го приветства, а той стоеше всред слънчевия блясък, безкрайно уморен, но цял сияеше, с гола глава, с отпусната от портупея сабя и непрекъснато отговаряше на тия, които го приветстваха: