Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Чакайте! — каза той. — Ще подслушаме какво става отвъд реката, а може и да видим нещо.

И спряха, но дълго време не се чуваше нищо освен славеите, които пееха до забрава в близката елшова горичка. Изморените войници започнаха да клюмат върху седлата, а пан Заглоба легна върху конската шия и заспа дълбоко; дори конете дремеха. Изтече цял час. Най-сетне опитното ухо на Володиовски дочу нещо като стъпки на коне по твърд път.

— Тихо! — каза той на войниците.

А сам той се измъкна на края на храстите и погледна към пътя. Пътят блестеше на лунната светлина като сребърна лента, но по него не се виждаше нищо; въпреки това отгласът от конски стъпки се приближаваше.

— Съвсем сигурно е, че идват! — каза Володиовски.

И всички стегнаха още повече конете, всеки затаи дъх; не се чуваше нищо освен чуруликането на славеите в елшака.

Внезапно на пътя се появи шведска част от трийсет конници. Вървяха бавно и доста небрежно, не в редица, но разточени един след друг. Едни войници приказваха помежду си, други тананикаха тихо, тъй като топлата майска нощ действаше дори върху коравите войнишки души. Без да подозират, те минаха толкова близо до застаналия на самия край на храстите пан Михал, че той можа да усети миризмата на конете и дима от лулите на райтарите.

Най-сетне те изчезнаха зад завоя на пътя. Володиовски почака още доста дълго, докато тропотът заглъхна в далечината, и едва тогава се върна при отряда си и каза на пановете Скшетуски:

— Сега ще ги подгоним като гъски към войската на пан кастелана. Никой не бива да избяга, за да не съобщи!

— Ако след това пан Чарнецки не ни разреши да се нахраним и наспим, отказвам се от службата при него и се връщам при Сапьо — каза Заглоба. — При Сапьо, когато има битка, тогава е битка, но когато е мир, тогава и пир. Да имаш четири уста, за всичките ще намериш прилична работа. Това е вожд! И да си кажем правичката, я ми обяснете за какъв дявол не служим при Сапьо, когато тая хоронгва му принадлежи по право!

— Отче, недей да злословиш срещу най-големия пълководец в Жечпосполита — каза Ян Скшетуски.

— Аз не злословя, ами червата ми; гладът свири като на цигулка по тях.

— Ще потанцуват шведите при тая цигулка — прекъсна го Володиовски. — Сега, ваша милост панове, да караме бързо! Бих искал да ги нападна при оная кръчма в гората, край която минахме на идване насам.

И той поведе отряда си по-бързо, но не особено бързо. Навлязоха в гъста гора, в която ги обгърна мрак. Кръчмата се намираше на около половин миля. Като се приближиха до нея, отново тръгнаха бавно, за да не вдигнат преждевременно тревога. Когато бяха вече на около един оръдеен изстрел, дочуха човешка глъчка.

— Там са и върлуват! — каза Володиовски.

Шведите наистина бяха спрели при кръчмата и търсеха някаква жива душа, от която биха могли да изтръгнат сведения. Но кръчмата беше празна. Тогава едни претърсиха главната постройка, други затърсиха в обора, в кочините, трети повдигаха снопите от слама по покривите. Половината стояха на площадката пред кръчмата и държаха конете на ония, които претърсваха.

Отрядът на Володиовски се приближи на сто крачки и започна да обгражда кръчмата във вид на татарски полумесец.

Шведите на плаца пред кръчмата чуваха отлично, а накрай видяха хора и коне, но понеже в гората беше тъмно, не можаха да познаят каква е тази войска и съвсем не се разтревожиха, нито предполагаха, че от тая страна би могъл да идва друг, а не шведски отряд. Само настъпването във вид на полумесец ги учуди и обезпокои. Веднага започнаха да викат ония, които бяха в постройките.

Внезапно около кръчмата се разнесе вик „Аллах!“ и няколко гърмежа. В миг се появиха тъмни маси от войници, сякаш израснали от земята. Настана бъркотия, последва дрънкане на саби, клетви, сподавени викове, но всичко това не продължи повече от четвърт час.

След това на плаца пред кръчмата останаха няколко човешки и конски трупове, а отрядът на Володиовски продължи пътя си, като водеше със себе си двайсет и пет пленници.

Сега те се движеха бързо и подкарваха райтарските коне с плоското на сабите си. Призори стигнаха в Магнушев. В стана на Чарнецки не спеше никой; всички бяха в бойна готовност. Само кастеланът излезе да посрещне разезда, като се подпираше на секирката си, отслабнал и блед от безсъние.

— Как е? — попита той Володиовски. — Много пленници ли имаш?

— Двайсет и пет.

— А колко избягаха?

— Nec nuntius cladis 108 108 Нито вестител за поражението (лат.). — Бел.прев. . Всички са хванати!