Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— С Бога напред! Към победа! — възкликна той най-сетне.

— С Бога напред! Ще победим! — отговориха му мощни гласове.

И тоя възклик прелетя през всички хоронгви като глух тътнеж през облаците. Чарнецки пришпори коня, за да настигне лауданската хоронгва, която се движеше отпред.

И заминаха.

Но вървяха не като хора, а като орляк хищни птици, които са надушили боя отдалече и летят в надпревара с вихъра. Никой, дори между татарите в степта, никога не беше чувал за такъв поход. Войникът спеше на седлото, ядеше и пиеше, без да слиза; хранеха конете от ръка. Реки, гори, села, градове оставаха зад тях. Едва селяните по селата изскочеха от къщите си, за да погледат войската, и войската вече изчезваше в далечината зад облаци прах. Те вървяха денем и нощем, като почиваха само толкова, колкото беше необходимо, за да не погубят конете си.

Най-сетне при Коженице налетяха на осем шведски хоронгви, командвани от Торнескилд. Лауданската хоронгва, която вървеше напред, първа съзря неприятеля и без дори да си поеме дъх, веднага скочи смело към него. Втори се втурна Шандаровски, трети Вонсович, четвърти Станковски.

Шведите помислиха, че имат работа с някакви чети, та излязоха в открит бой, но след два часа от тях не остана една жива душа, която би могла да побегне при маркграфа и да викне, че Чарнецки иде. Тия осем хоронгви бяха просто разнесени на сабите, без да оставят свидетел за поражението си. После тръгнаха право към Магнушев, понеже шпиони им дадоха знак, че баденският маркграф заедно с цялата си войска се намира във Варка.

Пан Володиовски беше изпратен през нощта с разезд, за да узнае как е разположена войската и каква е силата й.

Пан Заглоба се оплакваше много от тази експедиция, защото дори преславният Вишньовецки никога не беше извършвал такива походи; оплакваше се старият шляхтич, но предпочиташе да върви с Володиовски, отколкото да остане при войската.

— Златни времена бяха при Сандомеж — казваше той, като се протягаше на седлото. — Човек ядеше, спеше и гледаше отдалече обсадените шведи, а сега няма кога и манерката си да допре до устата. Аз познавам военното изкуство antiquorum 105 105 На древните (лат.). — Бел.прев. : на великия Помпей и на Цезар, но пан Чарнецки измисля нова мода. Това е против всяко правило — да тръскаш корема си толкова дни и нощи. От глад вече въображението ми започва да се обърква и все ми се струва, че звездите са булгур, а месецът — пръжка. По дяволите такава война! Кълна се в Бога, че от глад ми се иска да отхапя ушите на собствения си кон!

— Ако даде Бог, утре ще свършим с шведите и ще починем!

— По-добре шведите, а не това разтакаване! Господи! Господи! Кога ще дадеш ти спокойствие на тая Жечпосполита, а на стария Заглоба топло място при печката и греяна бира… може и без сметана… Блъскай се, старче, с тая кранта, блъскай се, докато се доблъскаш до смъртта… Няма ли някой енфие? Може би ще изкихам сънливостта си през ноздрите… Месецът така ми свети в лицето, че наднича чак в корема, а не знам какво търси там, защото няма да намери нищо. По дяволите такава война, повтарям!

— Ти, вуйчо, щом мислиш, че месецът е пръжка, тогава го изяж! — каза Рох.

— Ако бих изял тебе, можех да кажа, че съм ял говеждо, но ме е страх да не би след такова печено да си загубя и остатъка от ума.

— Щом аз съм вол, а вуйчо е мой вуйчо, тогава вуйчо какъв е?

— А ти, глупако, да не мислиш, че Алтея 106 106 Според античната митология — царица на Аркадия, чийто новороден син щял да живее, докато догори появилата се главня в огнището. — Бел.прев. е родила главня, защото е седяла при печката?

— Че то какво ме засяга мене?

— Засяга те, защото ако си вол, най-напред попитай баща си, а не вуйчо си, понеже Европа 107 107 Според античната митология — дъщеря на финикийския цар, която Зевс отвлякъл, преобразен като бик. — Бел.прев. била отвлечена от бик, но брат й, който е станал вуйчо на потомството й, си е бил човек. Разбираш ли?

— Да си кажа правото, не разбирам, но колкото за ядене, и аз бих хапнал.

— Изяж дявола и ми дай да спя! Какво има, пане Михале? Защо спряхме тук?

— Варка се вижда — каза Володиовски. — Ето, камбанарията блести на месеца.

— А Магнушев минахте ли вече?

— Магнушев остана отдясно. Чудно ми е, че от тая страна на реката няма никакъв шведски разезд. Ще отидем в ония храсти и ще постоим там, може би Бог ще ни спусне някакъв пленник за разпит.

Като каза това, пан Михал вкара частта си в храстите, настани я на сто крачки от двете страни на пътя и заповяда да стоят тихо и да стягат юздите, за да не би някой кон да зацвили.