Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Докато най-сетне почна да не им достига дъх в гърдите.

В Мазовше беше същото. Там населението на областта Курпе, което живееше в горските дебри, излезе от тях, пресече пътищата, ловеше храната и куриерите. В Подлесието многобройната дребна шляхта отиваше с хиляди при Сапеха или в Литва. Люблинският край беше в ръцете на конфедерацията. От далечната Украйна идеха татарите, а заедно с тях и принудените към послушание казаци.

Ето защо всички бяха вече сигурни, че ако не след седмица, тогава след месец, ако не след месец, след два тоя речен клин, в който се намираше Карл Густав заедно с главната шведска армия, ще се превърне в една голяма гробница — за слава на народа, за страшна поука на ония, които биха поискали да нападат Жечпосполита. Предвиждаше се вече краят на войната, имаше и такива, които говореха, че за Карл е останал само един начин за спасение: да се откупи и да отстъпи шведска Инфлантия на Жечпосполита.

Но внезапно положението на Карл Густав и шведите се подобри.

На 20 март се предаде Малборг, досега напразно обсаждан от Стенбок. Сега неговата силна и храбра армия нямаше никаква работа и можеше да отиде на помощ на краля.

От друга страна, баденският маркграф беше привършил мобилизацията си и с готова сила и неизморени още войници също тръгна към речния клин.

И двамата се движеха напред, като унищожаваха по-малките въстанически чети, разрушаваха, палеха, избиваха. По пътя си те прибираха шведските гарнизони, вземаха със себе си по-малките части и силата им растеше, както расте река, колкото повече притоци приема в себе си.

Вестта за падането на Малборг, за армията на Стенбок и похода на баденския маркграф стигна много бързо до речния клин и смути полските сърца. Стенбок беше още далече, но баденският маркграф, който идеше бързо, можеше да дойде в най-кратко време и да промени цялото положение на нещата при Сандомеж.

Тогава полските военачалници се събраха на съвет, в който участваха пан Чарнецки, пан литовският хетман, Михал Радживил, коронен крайчи, пан Витовски, стар воин с голям опит, и пан Любомирски, който от някое време стоеше в бездействие зад Висла. На тоя съвет беше решено, че пан Сапеха ще остане с литовската войска да пази Карл, за да не се измъкне от клина, а пан Чарнецки ще тръгне срещу баденския маркграф и ще го срещне час по-скоро, след което, ако Бог му даде победа, ще се върне да обсажда краля както досега.

Веднага бяха издадени съответни заповеди. На другия ден тръбите засвириха толкова тихо през мундщук за тръгване, че едва се чуваха, защото Чарнецки искаше да тръгне скрито от шведите. На стария стан веднага се разположиха няколко свободни шляхтишки и селски чети. Те запалиха огньове и започнаха да вдигат шум, та неприятелят да мисли, че никой не е напуснал стана, а хоронгвите на кастелана се измъкваха една след друга. Първа тръгна лауданската, която по право трябваше да остане при пан Сапеха, но понеже Чарнецки я беше много харесал, хетманът не искаше да му я отнема. След лауданската тръгна тая на Вонсович, подбран народ, воден от стар воин, който беше прекарал половин век в проливане на кръв; след нея тръгна хоронгвата на княз Димитър Вишньовецки, командвана от Шандаровски, същата, която се бе покрила с безкрайна слава при Рудник; последваха я двата полка драгуни на Витовски, подир които две хоронгви на яворовския староста; в една от тях поручик беше прочутият Станковски; после собствената на кастелана, сетне кралската, командвана от Поляновски, и цялата сила на пан Любомирски. Пехота не взеха, за да могат да бързат, коли също, понеже щяха да се движат без оръдия и обоз.

Всички заедно се спряха при Завада и представяха значителна сила с голямо желание за бой. Тогава пан Чарнецки излезе напред, подреди ги за поход, спря коня си и ги пусна да минат покрай него, за да може да направи преглед на цялата си войска. Конят му пръхтеше и клатеше нагоре-надолу глава, сякаш искаше да поздрави преминаващите полкове, а сърцето на кастелана се изпълваше с радост. Прекрасна гледка имаше той пред себе си. Докъдето поглед стигне, вълна от коне, вълна от смели войнишки лица, разлюлявани от движението на конете, над тях трета вълна от саби и пики, които трепкаха и блестяха на утринното слънце. Страхотна сила биеше от тях и пан кастеланът чувстваше тая сила в себе си, защото това не беше каква да е доброволческа сбирщина, но народ, изкован върху военната наковалня, стегнат, обучен и толкова „отровен“ в боя, че никоя конница в света не можеше да се мери с него. Затова пан Чарнецки почувства в тоя момент, че с тия хора положително, без никакво съмнение ще вдигне на сабите и ще смаже с копитата войската на баденския маркграф, и това предчувствие на победата озаряваше лицето му така, че блясък се изливаше от него върху полковете.