Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Това е смаландският полк от кралската гвардия. Това е делекарлийска пехота, елитна войска.

— За Бога! А какви са тия малки monstra 98 98 Чудовища (лат.). — Бел.прев. ? — възкликна внезапно Заглоба и посочи купчина дребни човечета с маслинена кожа и черна коса, която висеше от двете страни на главата.

— Това са лапонци, които спадат към най-далечните хиперборейци.

— Бива ли ги за битка? Защото ми се струва, че бих могъл да взема по трима във всяка шепа и да им чукам главите, докато се уморят.

— Сигурно би могъл да направиш това, ваша милост! Не ги бива за бой. Шведите ги водят със себе си като военна прислуга, а донякъде и като нещо оригинално. Но пък те са exquisitissimi 99 99 Отлични, великолепни (лат.). — Бел.прев. магьосници, всеки от тях има най-малко по един дявол, а някои и по пет в своя услуга.

— Откъде тия им връзки със злите духове! — попита Кмичиц и се прекръсти.

— Защото бродят в непрекъсната нощ, която у тях продължава половин година и повече, а ваши милости знаете, че нощем е най-лесно да се свържеш с дявола.

— Ами души имат ли?

— Не се знае, но аз мисля, че те повече приличат animalibus 100 100 На животни (лат.). — Бел.прев. .

Кмичиц се приближи с коня си, хвана един лапонец за врата, вдигна го нагоре като котка и го огледа любопитно, после го постави отново на крака и каза:

— Да ми подареше кралят един такъв, ще заповядам да го опушат и ще го окача в черквата в Орша, където се намира яйце от камилска птица покрай разни други рядкости.

— А в енорийската черква в Лубни имаше челюст от кит или от великан — добави Володиовски.

— Да вървим, защото току-виж, че нещо нечисто се лепнало от тях на нас! — каза Заглоба.

— Да вървим — повтори Садовски. — Всъщност би трябвало да заповядам да нахлузят чували върху главите на ваши милости, както е обичаят, но ние нямаме какво да крием тук, а че видяхте шанците — то е по-добре за нас.

После забързаха с конете и след малко бяха пред шляхтишкия дом в Гожице. Пред портата скочиха от седлата, свалиха шапки и тръгнаха пеш, защото самият крал беше пред къщата.

Тогава те видяха много генерали и блестящи офицери. Там бяха старият Витенберг, Дъглас, Льовенхаупт, Мюлер, Ериксен и много други. Всички седяха на трема малко зад краля, чийто стол беше изнесен напред, и наблюдаваха забавлението, което Карл Густав си устройваше с пленника. Точно в тоя момент Рох беше тръшнал на земята дванайсетия райтар и стоеше задъхан и силно изпотен с разкъсана от борците горна дреха. Като видя вуйчо си, придружен от Кмичиц и Володиовски, отначало помисли, че и те са взети в плен, та изблещи очи и отвори уста, а после направи няколко крачки напред, но Заглоба му даде знак с ръка да стои спокойно, а той и другарите му се изправиха пред лицето на краля.

Садовски започна да представя пратениците, а те се кланяха ниско, както изискваха обичаят и етикетът, после Заглоба предаде писмото на Чарнецки.

Кралят взе писмото и започна да го чете, а в това време другарите го наблюдаваха любопитно, защото не го бяха виждали досега. Той беше човек в разцвета на възрастта си, с толкова мургаво лице, сякаш се беше родил италианец или испанец. Дълги черни къдрици като крила на врана се спускаха покрай ушите върху раменете. По блясъка и цвета на очите той напомняше Йереми Вишньовецки, само веждите му бяха силно вдигнати нагоре, като че ли се чудеше непрекъснато. Но там, където веждите се сключват, челото му образуваше големи изпъкналости, които го правеха да прилича на лъв; дълбоката бръчка над носа, която не изчезваше дори когато се смееше, придаваше на лицето му страшен и гневен израз. Долната му устна беше издадена напред като у Ян Казимеж, само лицето му беше по-пълно и гушата по-голяма; той носеше мустачки тънки като връвчици, леко разширени в краищата. Изобщо лицето му говореше за необикновен човек, за един от ония, които изстискват кръв от земята, когато ходят по нея. От него лъхаше и великолепие, и монаршеска гордост, и лъвска сила, и полет на гений, но при все че любезната усмивка никога не слизаше от устата му, нямаше оная доброта на сърцето, която осветява отвътре лицето с такава мека светлина като лампичка, сложена в алабастрова урна.

Той седеше във фотьойл с кръстосани крака, а силните му прасци се очертаваха ясно под черните чорапи и като мигаше според обичая си с очи, четеше усмихнат писмото на Чарнецки. Внезапно той повдигна клепачи, погледна пан Михал и каза:

— Познах те веднага, ваша милост: ти съсече Канеберг. Всички очи се обърнаха веднага към Володиовски, който мръдна мустачки, поклони се и отговори: