Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ти, ваша милост, не познаваш редовните войници. Без заповед тук никой няма да отвори уста пред тебе. Дума да не става!

— Зная, че са гадове немиросани. Ако при нашата шляхта и особено пък при простолюдието дойде пратеник, веднага почват приказките, ще попитат за здравето на жената и децата му и водка ще пийнат с него, пък ще се впуснат и в политически разговори, а тия стоят тук като пънове и само кокорят зъркелите си към нас. Дано ги чумата изтръшка!

Все повече пехотинци се трупаха около пратениците и ги разглеждаха любопитно, а и те имаха великолепен вид, защото бяха облечени грижливо с прилични и дори богати дрехи. Най-много привличаше очите пан Заглоба, понеже беше внушителен почти като сенатор, а най-малко пан Михал поради дребния си ръст.

В това време офицерът, който ги посрещна пръв на брега, се върна заедно с друг, по-висш, и с войници, които водеха свободни коне. По-висшият поздрави пратениците и каза на полски:

— Негово кралско величество кани ваши милости в квартирата си, а понеже тя не е особено близо, докарахме коне.

— Ваша милост поляк ли си? — попита Заглоба.

— Не, пане. Аз съм Садовски, чех на шведска служба.

Кмичиц се приближи бързо към него.

— Не ме ли познаваш, ваша милост пане!

Садовски го изгледа внимателно в лицето.

— Как не! При Ченстохова! Ваша милост пръсна най-голямото разрушително оръдие и Мюлер предаде ваша милост на Куклиновски. Приветствам, сърдечно приветствам толкова знаменития рицар!

— А какво стана с Куклиновски? — продължи да пита Кмичиц.

— Не знаеш ли, ваша милост?

— Зная, че му платих със същото, с което искаше да ме нагости, но го оставих жив.

— Измръзна.

— И аз мислех, че ще измръзне — каза пан Анджей и махна с ръка.

— Ваша милост полковник — намеси се Заглоба, — а в стана ви не се ли намира някой си Рох Ковалски?

Садовски се засмя:

— Как да не се намира? Тук е!

— Слава на Бога и пресветата Дева! Щом е жив, ще го измъкна. Слава на Бога!

— Не зная дали кралят ще поиска да го даде — отговори Садовски.

— О! А защо?

— Защото много му хареса. Веднага позна, че е същият, който го преследвал така упорито при нападение в Рудник. Лягахме си от смях, когато слушахме отговорите на пленника. Кралят пита: „Какво си се настървил така срещу мене?“ А той казва: „Дал съм клетва!“ Тогава кралят отново го пита: „И по-нататък ли ще ме преследваш така?“ — „Разбира се!“ — казва шляхтичът. Кралят почна да се смее: „Откажи се от клетвата и ще ти подаря живота и свободата.“ — „Дума да не става!“ — „Защо?“ — „Защото вуйчо ми ще ме обяви за глупак!“ — „Ами ти толкова ли си уверен, че ще ме надвиеш на двубой?“ — „Аз бих надвил и петима такива!“ Тогава кралят казва още: „И смееш да вдигаш ръка срещу величеството?“ А той: „Защото вярата ви е мръсна!“ Превеждахме на краля всяка дума, а той ставаше все по-весел и непрекъснато повтаряше: „Хареса ми тоя офицер!“ После пожела да разбере дали наистина го е преследвал такъв силач, та заповяда да изберат от гвардията дванайсет най-силни мъже и всички поред да се борят с пленника. Но той е жилав мъжага! Когато тръгвах, десет беше вече натръшкал един след друг на земята и никой не можеше да стане сам. Ще пристигнем точно в края на забавата.

— Това е Рох! Моя кръв! — извика Заглоба. — Ще дадем за него дори трима знатни офицери.

— Ще попаднете на краля, когато е в добро настроение — отговори Садовски, — което се случва рядко сега.

— О, вярвам! — отговори малкият рицар.

А Садовски се обърна към Кмичиц и започна да го разпитва не само как се е отървал от ръцете на Куклиновски, но и как го е наредил така. Пан Анджей започна да разправя нашироко, тъй като обичаше да се хвали, а Садовски слушаше и се хващаше за главата от учудване, най-сетне стисна още веднъж ръката на Кмичиц и каза:

— Вярвай ми, ваша милост пане, че се радвам от сърце, защото наистина служа при шведите, но всяко истинско войнишко сърце се радва, когато честен рицар се справя с негодници. Трябва да ви призная, че когато между вас се случи смел човек, със свещ трябва да се търси друг, равен на него.

— Ти, ваша милост пане, си любезен офицер! — каза Заглоба.

— И знаменит воин, знаем това! — добави Володиовски.

— Защото съм се учил от вас и на учтивост, и на военно изкуство! — отговори Садовски и отдаде чест.

Така разговаряха те помежду си, като се надпреварваха взаимно в любезностите, докато стигнаха в Гожице, където се намираше кралската квартира. Цялото село беше заето от разни видове войска. Нашите приятели разглеждаха любопитно групите войници, пръснати между оградите. Едни, в желанието си да поуспокоят глада, спяха по пейките от пръст, защото денят беше много хубав и топъл; други играеха комар върху тъпани и пиеха бира, някои простираха дрехи по оградите; трети седяха пред къщите, тананикаха скандинавски песни и търкаха с тухлен прах шлемовете и броните си, които лъщяха ослепително. Тук-таме чистеха или разхождаха конете — с една дума, навсякъде под ясното небе вреше и кипеше войнишки живот. Наистина върху някои лица личаха страхотните усилия и гладът, но слънцето беше покрило оскъдицата със злато, а и за тия несравними войници бяха започнали дни на почивка, та те веднага бяха придобили дух и войнствено държане. Пан Володиовски се възхищаваше в себе си от тях, особено от пехотните полкове, прочути по целия свят със своята издръжливост и храброст, а Садовски обясняваше при преминаването край тях: