Христо Калчев - Спрете полета на сокола (вулгарен роман)

Светът вреше и кипеше, новините бълваха ислямски тероризъм от Филипините до Босна. Резаните се опитваха да превземат света, ползвайки милиардите, които християнският свят им беше дал в ръцете.

Какво ме интересува всичко това? Козела стоеше, загледан в телефона. Трябва да се обадя на Флора и да я успокоя! мислеше той, а знаеше, че не бива да го прави. Ако не българските служби, Мосад със сигурност щеше да проследи разговора и тогава от сътрудник щеше да им се превърне в роб. А трябваше да се докопа до Влад Аберман и да приведе ноу-хауто му в употреба.

Що за птица е този Ангел Сотиров?

Един час по-късно Плъха му беше направил справка. Макар и кодирана, тя носеше известна информация. Внук на първия банкер във Варна, женен за румънка. Баща му завършил в Женева юридически факултет, лежал в Белене и изчезнал безследно.

Самият той, трафикант на автомобили, с криминално досие, недоказано поради твърдия му характер. Така завършваше справката. Козела знаеше какво значи тази характеристика. Преведено от полицейски на нормален език, това значеше „и да му стреляш в устата, няма да я разпечаташ“.

Сто осемдесет и три сантиметра, седемдесет килограма лично тегло, нокаутирал на летището във Варна при битова свада олимпийски шампион по бокс, десет сантиметра по-висок от него и трийсет и пет кила по-тежък.

За голяма изненада на Козела, състезател по пинг-понг. Този е педераст… помисли той, после препрочете досието му и се натъкна на една подробност, която първоначално му беше убягнала. Изпратен в ТВУ — Бойчиновци, същият този млад човек, беше пребил до смърт двама хомосексуалисти, които, възползвайки се от нощта, се бяха опитали да го насилят.

Козела беше гледал дерби на две места по света — „Велка Пардубицка“ и „Йоркшир Шайер“. Той беше видял и запомнил как се залага на кон. В това имаше и риск, и случайност. Но беше много уморен, за да бъде сам и единствен кукловод в пиесата.

— Сотан, — каза той — ела, моето момче! Налага ти се да пътуваш по света.

— Не знам езици — отговори младокът.

— Ще пътуваш с преводачка — отговори Козела и затвори телефона.

После го набра отново.

— Утре в дванайсет часа на обед, когато завият сирените, (беше втори юни), те чакам в „Радисън сас“!

После се обади на Бенина.

— Здравей, изкушение! — каза той. — Приех офертата. Утре заминаваш на среща с братовчед ти, но имам едно условие.

— И какво е то? — отговори нахалният глас на младата курва.

— Твоята шефка да остане заложник, докато се върнеш. Имаш един час на разположение!

Не минаха и десет минути, когато офертата беше потвърдена.

— Г-н генерал?… — попита на английски еврейката, която говореше перфектно български, а и всички други европейски езици. — Имах две поръчки, какво стана с тях?

— Ако става дума за Абу Тадж и Ахмед Доган и двамата са в процедура — отговори Козела.

После се разсмя от собствените си глупости и продължи:

— Чували ли сте нещо по-безсмислено, мадам?

— Не! — каза имитацията на Кетрин Хепбърн.

— И аз… — каза Козела и изключи апарата.

После се обади на Флора. Когато чу гласа й каза:

— Обичам те! Обичам и сина ти, и майка ти, и всичко, свързано с вас, обичам и дома си, но ако продължа ще бъдете мъртви. Ще се върна, когато мога, скъпа!

— Йон! — изкрещя Флора, но Козела изключи телефона.

Ангел Сотиров беше рус, светлоок, слаб и жилав. Хората се раждаха по най-различен начин — едни умни, други глупави, трети силни. Той просто се беше родил бърз. Осемнайсетгодишен той пробяга с кецове сто метра за единайсет секунди. Имаше гъвкаво тяло и дълго време го наричаха „Змията“, докато веднъж на улицата, от някаква кино продукция не бяха го спрели с предложение да го пробват за ролята на Христос във филм, който той така и не видя никога.

Тогава се появи и прякора му Исус. Беше му все едно как ще го наричат. Той знаеше много повече, отколкото показваше на обкръжението си. Баща и майка — Роберт колежани, баба — завършила френски йезуитски пансион в Гренобъл и фрау Урсуле — гувернантката, докато болшевиките удариха балтия на семейството му. Той се оправяше и с трите езика, без да знае добре нито един от тях. Ако трябваше да говори, щеше да говори с грешки, но налагаше ли се да преведе нещо, знаеше, че е перфектен. Знаеше и още нещо — в бандитската глутница имаше малко като него, почти липсваха. Изключение правеше Поли Пантев, но той отдавна беше мъртъв, Бен Търпин… За други не се сещаше. Затова и много старателно се мъчеше да скрие биографията си от „сродните души“, а бандитството не беше нищо друго, освен братство, бързо оредяващо с времето.