Дийн Кунц - Служители на Здрача

Взривът от ловната пушка прозвуча по-силно от трясъка на гръмотевичната буря.

Прозорецът експлодира навътре.

Кристин подскочи, когато върху нея се изсипа дъжд от стъкло и кръв.

Преди да успее да достигне собственото си оръжие, Франк беше откъснат от пода от силата на взрива и отхвърлен назад.

Столът на Кристин се преобърна с трясък.

Бодигардът се строполи върху бюрото пред нея. Лицето му липсваше. Сачмите от ловната пушка бяха превърнали черепа му в кървава развалина.

Отвън убиецът стреля отново.

Заблудени сачми намериха лампата на тавана, пръснаха я, сваляйки долу още стъкла, малко мазилка и тъмнина. Настолната лампа на бюрото беше вече съборена на пода при падането на Франк Ройтер върху него. В стаята беше тъмно с изключение на тази светлина, която влизаше през отворената врата от коридора.

Разкъсаните от сачмите пердета бяха уловени от един неканен порив на вятъра. Парцали от тях се удряха един в друг, плющяха и се въртяха във въздуха, като проядени погребални одежди на съживен труп в някоя панаирна зала на забавленията.

Кристин чу някой да вика и помисли, че е Джоуи. После установи, че гласът е на жена и накрая откри, че това е нейният собствен глас.

Една дъждовна вихрушка си проби път през разпокъсаните пердета. Но дъждът не беше единственото нещо, което се опитваше да влезе вътре. Убиецът на Франк Ройтер също се катереше през разбития прозорец.

Кристин побягна.

С повишен адреналин и изгаряща от страх като в трескав сън, с настойчивото и странно чувство за забавено движение на времето на един кошмар, Кристин тичаше от своя кабинет към всекидневната. Краткото разстояние изискваше само няколко секунди, но изглеждаше, като че от единия до другия край на нейната къща са сто мили, а за паническото й преминаване от една стая до друга са необходими часове. Тя знаеше, че е будна и въпреки това се чувстваше като в сън. Това беше реалност и все пак нереално.

Когато Кристин достигна всекидневната, Пит Локбърн и Джоуи точно влизаха в нея откъм спалнята на момчето. Револверът на Локбърн беше в ръката му.

Чубака влезе след тях с клепнали уши, отпусната опашка и силно лаейки. Изстрел от ловна пушка разби бравата на входната врата. Още докато във въздуха летяха трески, един мъж нахълта в къщата. Той се сви във фоайето към всекидневната с ловна пушка в ръцете пред себе си. Очите му бяха широко отворени, а лицето бяло от ярост, ужас или и двете. Противоречив човек с обикновена външност. Беше нисък и набит с гъста черна брада, украсена с дъждовни капки. Той пръв видя Кристин и насочи оръжието си към нея.

Кристин изпищя.

Една силна оглушителна експлозия разтърси стаята и Кристин беше сигурна, че изживява последните милисекунди от своя живот.

Но ударен беше неканеният гост. Ризата му цъфна като грозно червено цвете от кръв.

Пит Локбърн беше стрелял пръв. Сега стреля отново.

Фонтан кръв бликна от рамото на натрапника. Ловната пушка падна от ръцете му, а той залитна назад. Третият изстрел на Локбърн го улучи в шията. Вече мъртъв, той се просна на една масичка във фоайето. Главата му се блъсна назад в огледалото над нея, направи го на парчета и после тялото му рухна на кървава купчина.

Когато Джоуи се хвърли в ръцете на Кристин, тя извика на Локбърн:

— Има още един човек! Кабинетът…

Твърде късно. Убиецът, който бе убил Франк Ройтер, беше вече във всекидневната.

Локбърн се придвижи бързо, но не достатъчно. Ловната пушка изрева и Пит Локбърн беше отнесен.

Макар да беше тяхно куче по-малко от едно денонощие, Чубака знаеше на кого трябва да е верен. Ръмжейки с оголени зъби, той скочи към убиеца и захапа левия му крак, забивайки зъбите дълбоко и държейки здраво.

Мъжът извика, вдигна ловната пушка и стовари тежкия й приклад върху главата на златистия ретривър. Кучето изквича и се сгърчи на пода.

— Не! — извика Джоуи, като че ли загубата на втория домашен любимец беше по-лошо, отколкото перспективата да бъде убит самият той.

Хленчейки от болка и очевидно уплашен, убиецът каза: „Боже, помогни ми, Боже, помогни ми, Боже, помогни ми!“ и после обърна ловната пушка към Кристин и Джоуи.

Тя забеляза, че той, подобно на брадатия мъж, всъщност не изглеждаше да е луд, дегенерат или зъл човек. Свирепостта на ужаса, който го измъчваше беше най-необикновеното нещо в него. Иначе той беше съвсем обикновен. Млад, на малко повече от двадесет години. С леко наднормено тегло. Светлокож, с малко лунички и наквасена от дъжда червеникава коса, която покриваше главата му. Неговата обикновеност беше нещото, което го правеше така страшен. Щом този човек можеше да стане един безумен убиец под влиянието на Грейс Спайви, тогава старицата можеше да поквари всеки. На никого не можеше да се вярва. Всеки попаднал в плен на нея, можеше да бъде убиец.