Дийн Кунц - Служители на Здрача

По-малко от двадесет минути откакто беше излязъл, Хенри Ранкин се върна в кабинета на Чарли Харисън с данни от полицията за регистрационния номер на белия пикап.

Ранкин беше дребен човек, пет фута и три инча 6 6 160 см. — Б.ред. , строен, с атлетическо телосложение и изискани маниери. Кристин се питаше дали някога не е бил жокей. Той беше добре облечен; чифт черни мокасини „Бали“, светлосив костюм, бяла риза и синя плетена вратовръзка. Синя носна кърпичка беше грижливо сгъната и поставена в горното джобче на сакото му. Изобщо не отговаряше на представата на Кристин за частен детектив.

След като Ранкин беше представен на Кристин, той подаде на Чарли един лист хартия и каза:

— Според полицията пикапът принадлежи на една компания за печатане, наречена „Дъ Тру Уърд“.

Ако поразсъждаваше малко, Чарли Харисън също не приличаше много на частен детектив. Тя очакваше, че ще бъде висок. Чарли не беше нисък като Хенри Ранкин, но беше само около пет фута и десет инча или пет фута и единадесет инча 7 7 178–180 см. — Б.ред. висок. Тя очакваше един частен детектив да бъде едър и с големи мускули, да изглежда като че ли би могъл да си пробие път през тухлена стена. Чарли беше слаб и макар да изглеждаше, като че ли би могъл да се грижи за себе си достатъчно добре, той никога не би си пробил път през стената, без значение дали е тухлена или някаква друга. Тя очакваше да изглежда поне малко опасен, с дързък поглед и показваща жестокост уста с тънки устни. Чарли имаше вид на интелигентен, експедитивен и способен човек, но не и опасен. Той имаше незабележително, макар и в общи линии красиво лице, оградено от грижливо сресана гъста руса коса. Очите му бяха най-красивото нещо на лицето. Сиво-зелени, ясни и прями, те бяха дружелюбни и топли. В тях нямаше никаква дързост или поне тя не можеше да открие такава.

Независимо от факта, че нито Чарли, нито Ранкин изглеждаха като Магнъм, Сам Спейд или Филип Марлоу, Кристин чувстваше, че е отишла точно където трябва. Чарли Харисън беше любезен, хладнокръвен и прям. Той вървеше, обръщаше се и изпълняваше всяка задача с необикновена икономичност на движенията. Неговите жестове също бяха стегнати и точни. От него лъхаше компетентност и сигурност. Тя подозираше, че той рядко не е успявал да свърши добре своята работа, ако изобщо е имало такива случаи. Той я правеше да се чувства сигурна.

Малко хора имаха такова въздействие върху нея. Дяволски малко. Особено мъже. В миналото, когато бе разчитала на мъже, те невинаги оправдаваха доверието й. Обаче инстинктът й казваше, че Чарли Харисън е различен от повечето други мъже и тя няма да съжалява, че му се е доверила.

Чарли вдигна поглед от сведението, което му беше дал Ранкин.

— „Дъ Тру Уърд“, а? Има ли нещо за тази компания в нашите файлове? — попита той.

— Нищо.

— Чувала ли сте някога за тях? — попита Чарли, поглеждайки към Кристин.

— Не.

— Да сте имали някога някакви брошури, канцеларски принадлежности или каквато и да е отпечатка за този ваш гастроном?

— Разбира се. Но това не е печатницата, която ползваме.

— Добре — каза Чарли. — Ние ще трябва да открием кой е собственик на компанията, да се опитаме да получим списък на нейните служители и да започнем да проверяваме всеки един от тях.

— Може да се направи — каза Хенри Ранкин.

— Вие може би трябва да поговорите относно това с вашата майка, мисис Скавело — обърна се Чарли към Кристин.

— По-добре е да не го правя — каза тя, — докато не стане абсолютно необходимо.

— Ами… добре. Но вероятно това ще стане необходимо. Засега… вие можете да продължите да ходите на работа. Задълбаването в този случай ще ни отнеме известно време.

— Ами Джоуи?

— Този следобед може да остане тук с мен — каза Чарли. — Искам да видя какво ще стане, ако излезете оттук без момчето. Ще ви последва ли човекът с пикапа или ще чака да излезе Джоуи? — От кого от двама ви се интересува повече?

Той ще чака Джоуи, помисли мрачно Кристин. Защото той иска да убие точно него.

Шери Ордуей, администраторката на Клемет-Харисън, се питаше дали тя и Тед, нейният съпруг, бяха направили грешка. Преди шест години, след три години семеен живот, те бяха решили, че наистина не искат деца и Тед беше си направил операция за стерилизиране. Без деца те можеха да си позволят по-добра къща, по-добро обзавеждане, по-хубава кола и бяха свободни да пътуват, а вечерите им бяха винаги спокойни и идеални да се сгушиш с някоя книга… или един в друг. Повечето от техните приятели бяха семейни и всеки път, когато Шери и Тед виждаха детето на някой друг да бъде невъзпитано или очевидно злобно, те се поздравяваха за проявената от тях мъдрост да не бъдат родители. Наслаждаваха се на своята свобода и Шери никога не съжаляваше, че е останала бездетна. Досега. Докато тя отговаряше на телефона, пишеше писма и правеше регистрации, наблюдаваше Джоуи Скавело и започна да й се иска (само малко)той да бъде неин.