Дийн Кунц - Служители на Здрача

Докато стигнаха до джипа, дневната светлина отслабваше, като че ли светът се намираше в някакво гърне, върху което се спускаше гигантски капак. Около гумите на колата вече беше натрупал сняг, а ключалката бе полузамръзнала и се съпротивляваше, когато Чарли пъхаше ключа в нея.

Те натъпкаха раниците си догоре с консервени и други кутии с храна, херметично затворен кибрит, муниции за оръжията и други неща. Чарли наниза трите плътно навити на руло спални чувала на едно парче въже за простиране и завърза единия му край около талията си, така че да може да ги влачи след себе си. Те бяха леки, направени от студоустойчив винил, който се пързаляше добре върху снега и Чарли каза, че няма особено да го затруднят, Кристин носеше винтовката, която беше с ремък за през рамо, а Чарли носеше ловната пушка. Никой от двамата не можеше да вземе допълнително дори само още една-единствена вещ, без да бъде затиснат от товара, а в джипа все още оставаха неща за взимане.

— Ние ще се върнем за останалото — извика Чарли, за да бъде чут над воя на вятъра.

— Вече е почти тъмно — възрази Кристин, осъзнавайки колко лесно можеше да се загуби човек през нощта в една заслепяваща снежна буря.

— Утре — каза той. — Ще се върнем утре.

Тя кимна в знак на съгласие и Чарли заключи, джипа, въпреки че лошото време беше със сигурност достатъчна спирачка за крадците. Никой уважаващ себе си престъпник, свикнал на лесен живот от труда на другите, нямаше да излезе в такава нощ.

Те се насочиха обратно към хижата, движейки се със значително по-малка скорост, отколкото при спускането надолу. Забавянето им се дължеше на тежкия товар, който носеха, на вятъра, който ги блъскаше и на факта, че сега се изкачваха, а не слизаха. Ходенето със снегоходки беше изненадващо лесно… досега. Докато вървяха по своя път нагоре от първата поляна, бедрените мускули на Кристин започнаха да се напрягат, после и тези на прасците и тя знаеше, че на сутринта ще има силна мускулна треска.

Вятърът вдигаше снега от земята, обличаше се в кристални пелерини и мантии, които се развяваха и засукваха и образуваше вихрови фунии, които танцуваха в здрача. В бързо замиращата светлина, снежните дяволи изглеждаха като духове, като студени призраци, бродещи по самотните върхари на покрива на света.

Склонът изглеждаше по-стръмен, отколкото при първото му изкачване с Джоуи и кучето. Нейните снегоходки определено й се струваха два пъти по-големи, отколкото бяха тогава и… десет пъти по-тежки.

Мракът падна, докато бяха още в гората, преди дори да бяха достигнали горната поляна. Нямаше никаква опасност да се загубят, защото покритата със сняг земя притежаваше слаб естествен блясък, а ясната ивица на пътя изключваше възможността за погрешно отклонение от него през иначе гъстата гора.

Обаче през времето, докато стигнаха до горната поляна, яростта на бурята елиминира предимството на леката фосфоресценция на снега. Новият сняг падаше така интензивно и вятърът вдигаше такива гъсти облаци от стария, че, ако не бяха светлините на хижата, те щяха, без съмнение, да загубят ориентация и щеше да има сериозен риск да бродят безцелно назад-напред или да обикалят в кръг, докато паднат и умрат на четиристотин ярда от убежището. Слабата разсеяна кехлибарена светлина в прозорците на хижата беше един добре дошъл фар. — В случаите, когато носения от бурята сняг блокираше временно този фар, Кристин трябваше да се противопоставя на паниката, да спира и чака, докато не се появи отново целта, защото винаги, когато загубваше от погледа си светлината, най-много след две-три крачки се отклоняваше в погрешна посока. Въпреки че се придържаше близо до Чарли, тя често не можеше да го види. Видимостта се влошаваше, понякога, до не повече от два-три фута.

Болката в мускулите на краката на Кристин все повече се засилваше, тупкането в рамената и гърба й ставаше непоносимо, а нощният мраз проникваше по някакъв начин през всички пластове дрехи. Въпреки това обаче тя, както проклинаше бурята, така също я приемаше и като добре дошла, защото за първи път от дни наред се чувстваше в безопасност.

И наистина, лека-полека настроението на Джоуи се подобряваше. Лицето му отново беше придобило цвят. За първи път от няколко дни той беше активен и разговорлив. Дори се усмихваше. Промяната в него беше поразяваща и в един момент мистериозна, но после стана ясно, че бурята му действаше също така успокоително както на Кристин.

— Сега ще бъдем окей, а, мамо? — попита той. — Нали една вещица не може да лети върху метлата си в снежна буря?