Дийн Кунц - Служители на Здрача

Обаче, въпреки всичко, Чарли знаеше, че бяха загубили самообладание и бягаха панически. Планината приличаше не на убежище, а на капан. Той се чувстваше, сякаш бяха излезли на някакъв мостик.

Опита се да престане да мисли за това. Знаеше, че не постъпва съвсем разумно. За момента, надделяваха емоциите му. Докато не започнеше отново да мисли спокойно, най-доброто нещо бе да изхвърли Грейс Спайви от съзнанието си.

Покрай черния път имаше по-малко къщи и хижи, отколкото покрай асфалтирания, а след една трета миля не се виждаха вече изобщо никакви сгради. В края на първата половин миля, черният път не беше почистван и изчезваше под няколко фута дълбок сняг. Чарли спря джипа, дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Къде е хижата? — попита Кристин.

— На половин миля оттук.

— И сега какво?

— Ще ходим пеш.

— Със снегоходките ли?

— Да. Затова ги купихме.

— Никога не съм ги използвала преди.

— Можеш да се научиш.

— Джоуи…

— Ще го носим на смени. Той може после да остане в хижата, докато ти и аз се върнем за…

— Да остане сам ли?

— Той ще бъде с кучето и ще е в пълна безопасност. Спайви не може да знае, че сме дошли тук. Тя не е никъде наблизо.

Джоуи не възрази. Той изглежда не чу, какво бяха казали те. Той гледаше през прозореца, но не можеше да види нищо, защото стъклото се замъгляваше от дъха му.

Чарли излезе от автомобила и трепна, когато студеният въздух започна да щипе лицето му. Бе станало значително по-студено, откакто бяха напуснали пазара долу при езерото. Снежните парцали бяха огромни и падаха по-бързо от преди. Те бяха завихряни надолу под снишаващото се небе от един леко преместващ се бриз, който все повече се засилваше и ставаше настойчив, дори когато Чарли спираше за момент, за да огледа гората. Дърветата се подпираха едно с друго и сякаш се привеждаха готови за скок по краищата на поляната.

По някаква причина, Чарли си мислеше за една стара приказка: Червената шапчица. Той още си спомняше призрачната илюстрация в книжката с приказки, която бе имал като дете. Тя изобразяваше как Червената шапчица върви по своя път през една тъмна и обитавана от вълци гора.

Това го караше да мисли за загубените в гората Хензел и Гретел.

А последното го караше да мисли за вещици.

Вещици, които пекат деца в пещи и ги изяждат.

Господи, той никога не беше съзнавал колко жестоки са били някои приказки.

Снежните парцали бяха се смалили малко и падаха с по-голяма скорост.

Полека, постепенно вятърът започна да вие.

Кристин се изненада, че така бързо се научи да ходи с тромавите снегоходки и осъзна колко трудно, а, може би, и невъзможно, би било ходенето без тях, особено с тежките раници, които носеха. На някои места вятърът беше почти оголил поляната, но на други, където теренът представляваше и най-незначителна преграда за него, се натрупваха преспи с дълбочина до осем, десет или дванадесет фута и дори до още по-голяма. А по техния път снегът беше запълнил всяка бразда, дупка или вдлъбнатина в терена. Ако на човек се наложеше да прекоси една невидима падина без снегоходки, той можеше да се окаже потънал в дълбок снежен кладенец, от който би било трудно или невъзможно да се измъкне.

Сивата следобедна светлина, която имаше една объркваща способност да прави трикове с гладката повърхност на снега и със сенките, даваше фалшиво чувство за разстояние и изкривяваше формите. Понякога тя правеше един изпъкващ снежен ръб да изглежда като падина, докато Кристин не го достигаше и не установеше, че противно на очакванията и, трябва да се изкачва, вместо да се спуска.

Джоуи откри, че за него е по-трудно да се адаптира към снегоходките, отколкото за майка му, въпреки че неговият чифт беше съобразен за деца. Поради бързото свечеряване и защото не искаха да завършат разтоварването на джипа в пълен мрак, те в момента не можеха да отделят време, за да го учат да се движи с тях. Чарли го взе да го носи.

Чубака беше голямо куче, но достатъчно леко, за да не пропада през кората върху снега. Също, той имаше инстинкт да избягва местата, където кората беше тънка или изобщо липсваше и често намираше своя път като заобикаляше най-дълбокия сняг и се движеше от едно място с остърган от вятъра сняг до друго. Чубака пропада три пъти. Единият път успя да се измъкне сам, но останалите два пъти трябваше да му се помогне.

От напуснатия джип, те вървяха нагоре по склона в продължение на триста ярда, докато стигнаха на поляната. Те следваха един скрит под снега път между дърветата, придържайки се в дясната страна на широко било. Вдясно от тях имаше залесен равнинен участък, а в ляво задръстена от дървета долина. Въпреки че до падането на нощта имаше, може би, още цял час, долината потъваше в сиви, сини и пурпурни сенки и накрая в тъмнина. Там, долу, нямаше светли петна, така че Кристин предположи, че няма и никакви жилища.