Дийн Кунц - Служители на Здрача

Кристин погледна Джоуи. Той стоеше до нея и наблюдаваше как Чарли връзва последния възел на въжето за простиране. Джоуи приличаше повече на дребен възрастен човек, отколкото на дете. Той не направи снежна топка. Не изплези език, за да лови с него снежинки. Не тичаше и не се пързаляше по заледените участъци от паркинга. Не правеше нищо от нещата, които би правило едно малко момче, стъпващо за първи път през живота си на сняг.

Той е просто уморен, както и аз, каза си Кристин. Денят беше дълъг. Никой от нас не е имал спокойна нощ от последната събота насам. Щом веднъж прекараме една добра вечер, осем пълни часа в леглото, без кошмари, без да се събуждаме дузина пъти от въображаем шум от стъпки… тогава ние ще се почувстваме по-добре. Със сигурност ще се почувстваме. Със сигурност.

Но Кристин не успяваше да убеди себе си нито, че утре ще се почувства по-добре, нито че тяхното положение ще се подобри. Въпреки цялото разстояние, което бяха пропътували и отдалечеността на мястото, където бяха, тя не се чувстваше в безопасност. Не само няколкото хиляди религиозни фанатици, които повече от всичко друго искаха тяхната смърт бяха причина. Това беше достатъчно лошо, но имаше също и нещо необичайно задушаващо в огромните дървета, които се издигаха от всички страни и бяха потискащо близо отвсякъде. Имаше и нещо клаустрофобично в начина, по който планините ги ограждаха и някаква заплаха в плътните сенки и сивата зимна светлина на тази естествена крепост. Тя никога нямаше да се почувства в безопасност тук.

Причина не бяха просто планините. Кристин не би се почувствала в по-голяма безопасност, където и да било другаде.

Те напуснаха главното шосе, което обикаляше езерото и тръгнаха по един асфалтиран път с две платна, който изкачваше серия от стръмни склонове, минавайки покрай скъпи къщи и дървени вили, скътани между гъсто разположените масивни дървета. Ако не бяха лампите в тези къщи, излъчващи топла светлина в пурпурночерните сенки зад дърветата, човек можеше да не разбере, че повечето от тях са там. Тук още на свечеряване имаше нужда от осветление.

Снегът беше натрупан на големи купчини от двете страни на пътя и на някои места нови преспи стесняваха движението само по едното платно. Не че наоколо имаше други коли. Те задминаха само две — един джип със снегорин отпред и една Тойота Ланд Роувър.

На края на асфалтирания път Чарли реши, че ще е добре да постави вериги на гумите. Макар снегоринът да беше минал неотдавна, преспите тук настъпваха по-навътре върху асфалта, отколкото по-ниско по склоновете. Тук имаше и по-големи заледени участъци. Той се изтегли в една странична алея за коли напреко на склона, спря и извади веригите от багажника. Бяха му необходими двадесет минути, за да свърши тази работа и със съжаление почувства колко бързо отслабваше слънчевата светлина иззад пръскащите сняг облаци.

Те продължиха нататък с дрънкане на веригите и скоро асфалтираният път свърши, преминавайки в черен с едно платно. Първата половин миля от него също беше почиствана, но понеже беше по-тесен, той се бе задръстил по-бързо със сняг. Въпреки това, бавно, но сигурно, джипът продължаваше да се катери по своя път нагоре.

Чарли не правеше опит да поддържа разговор. Нямаше смисъл да прави такова усилие. Откакто бяха напуснали Сакраменто рано тази сутрин, Кристин бе престанала да разговаря. Сега, тя беше почти толкова мълчалива и затворена в себе си, колкото Джоуи.

Чарли беше разтревожен от промяната в нея, но разбираше защо среща трудности при отхвърляне на депресията. Планините, които обикновено предизвикваха приповдигнато чувство на отвореност и свобода, сега изглеждаха парадоксално ограничаващи и потискащи. Дори, когато преминаха през една широка поляна и дърветата се отдръпнаха от пътя, потиснатостта от пейзажа остана.

Кристин може би се питаше, дали идването тук не беше сериозна грешка.

Чарли също не беше съвсем сигурен, но нямаше къде другаде да отидат. При положение, че ги търсеха хората на Грейс, че полицията ги търсеше из Калифорния и че не можеха да се доверят на властите или дори на собствените служители на Чарли, нямаха избор, освен да се спотайват на някое място, където никой не би ги забелязал. А това означаваше място с малко хора.

Чарли си мислеше, че са направили най-мъдрото нещо, че са били внимателни с покупката на джипа, че са планували нещата добре, че са се движили с възхитителна скорост и гъвкавост и че все пак са управлявали своята съдба. Вероятно, те щяха са останат тук само около седмица, докато Грейс Спайви попаднеше на следите им чрез своите хора или чрез полицаите.