Дийн Кунц - Служители на Здрача

Във всеки случай, ако Грейс беше права за момчето — а това със сигурност беше така — тогава времето изтичаше, но не можеше да се направи нищо друго, освен да се пътува, да се чака тя отново да установи контакт със света на духовете и да телефонира от време на време на църквата в Анахейм, за да научи, дали има някакви новини, които да могат да помогнат.

Барлоу натисна малко по-силно педала на газта. Те вече се движеха с над седемдесет мили в час, което беше, може би, пределната скорост при дъжд, дори по това дълго право шосе. Но те бяха Избрани , не беше ли така? Бог бдеше над тях, нали? Барлоу увеличи скоростта, докато стрелката на спидомера достигна цифрата 80. Двата пикапа зад тях също увеличаха скоростта, запазвайки същата дистанция.

Джипът, както беше предсказал Мадиган, беше в отлично състояние. Той изобщо не им създаваше никакви неприятности и те достигнаха Лейкс Таху в четвъртък следобед.

Кристин беше уморена, но Джоуи беше малко ободрен. Той показа известен интерес към преминаващите пейзажи и това беше една добра промяна. Джоуи не изглеждаше по-щастлив, а само по-бодър и тя установи, че до ден-днешен, той не беше виждал сняг, освен на снимки в списания, по телевизията и на филм. В Таху имаше сняг в изобилие. Дърветата бяха отрупани с него. Дебел пласт сняг бе покрил и земята. Внезапни пориви на вятъра завихряха падащите от стоманеносивото небе дребни снежинки и според новините по радиото тези вихрушки щяха да преминат през нощта в снежна буря.

Езерото се намираше на междущатската граница и беше наполовина в Калифорния, наполовина в Невада. В града Сауд Лейк Таху, от страната на Калифорния, имаше голям брой мотели (от които някои бяха учудващо запуснати за един така хубав и относително скъп район за почивка), множество дюкянчета за сувенири, магазини за спиртни напитки и ресторанти. От страната на Невада имаше няколко големи хотела и казина с почти всички видове хазартни игри, макар и не така атрактивни както в Лас Вегас. Северното крайбрежие беше по-слабо благоустроено и създадените от човека структури бяха по-добре интегрирани с терена, отколкото по южното крайбрежие. От двете страни на границата, и от северната, и от южната, беше най-красивата природа на земята, която много европейци наричаха „Американска Швейцария“: покрити със снежни шапки върхове, главозамайващи дори в облачен ден; огромни девствени гори от бор, ела, смърч и други вечнозелени дървета; едно езеро, което през лятото, когато не бе заледено, беше най-чистото, най-прозрачното и най-колоритното в света, с всички нюанси на синьото и яркозелено. То беше толкова чисто, че човек можеше да види дъното му на дълбочина от двадесетина метра.

Те спряха при едни хали на северния бряг, представляващи обширна, недодялана сграда, засенчвана от бор и смърч. Все още имаха доста от припасите, които бяха купили вчера в Санта Барбара, нещата, които изобщо нямаха възможността да сложат в хладилника и кухненските шкафове на Уайл Ауей Лодж. Разбира се, бяха се отървали от тези, които можеше да се развалят и добавиха: мляко, яйца, сирене, сладолед и различни видове замразена храна.

По искане на Чарли, касиерът беше опаковал замразената храна в картонена кутия с капак, отделно от другата. На паркинга, Чарли проби внимателно в кутията няколко дупки. Той беше купил от халите найлоново въже за простиране и с помощта на Кристин го промуши през дупките и пристегна кутията, към багажника отгоре на джипа. Температурата беше под нулата. Нищо на покрива нямаше да се разтопи по пътя за хижата.

Докато те работеха (Чубака ги наблюдаваше с интерес), Кристин забеляза, че много от колите на паркинга на халите бяха снабдени с багажници за ски. Тя винаги бе искала да се научи да кара ски. Често си обещаваше, че един ден ще взема уроци заедно с Джоуи, когато той станеше достатъчно голям. Щеше да бъде забавно. Сега, това вероятно беше само още едно нещо, което те никога нямаше да могат да правят заедно…

Тази мисъл беше ужасно тъжна. Невероятно тъжна.

Кристин знаеше, че трябва да поддържа духа си висок, дори само заради Джоуи. Той щеше да почувства нейния песимизъм и щеше да се отдръпне още по-дълбоко в психологическата дупка, в която бе пропаднал.

Тя обаче не можеше да се отърси от мрачното настроение, което й тежеше и нейният дух беше паднал и нямаше никакъв начин да го повдигне.

Кристин си внушаваше, че трябва да се радва на свежия и чист планински въздух. Но той й се струваше болезнено студен. Ако вятърът се засилеше, времето щеше да стане непоносимо. Внушаваше си, че снегът е красив и че тя трябва да му се радва. Но той изглеждаше мокър и отблъскващ.