Дийн Кунц - Служители на Здрача

Къде беше предавателят, ако не в чантата на Кристин? Някъде трябваше да им предавател. Това беше единственото обяснение.

От минута на минута неговото безпокойство се засилваше, докато накрая той откри, че се облива в студена пот.

До късния следобед те бяха събрали общ фонд от повече от четиринадесет хиляди долара.

Дъждът продължаваше да вали.

Мракът се спускаше рано.

— Това е всичко — каза Кристин. — Дори да имаше още някакъв начин да изстискаме неколкостотин долара повече, всички банки са затворени. И така, сега какво?

Те спряха в един малък търговски център, където купиха нова чанта за Кристин, едно куфарче, в което Чарли да може да носи парите и един вестник.

Вниманието му привлече заглавие в долната половина на първата страница:

Той показа статията на Кристин. Стоейки под навеса пред един магазин за дрехи, те я прочетоха цялата, докато дъждът съскаше, трополеше и бълбукаше в падащия здрач. Техните имена и името на Джоуи бяха споменавани многократно, а в статията се казваше, че Чарли е търсен за разпит във връзка с разследването на едно убийство, но за щастие нямаше никакви снимки.

— И така, полицаите не търсят само мен — каза Чарли.

— Те искат да разговарят също и с Грейс Спайви. Това, все пак, е някакво утешение.

— Да, но те няма да са в състояние да й прикачат нищо — отбеляза Кристин. — Тя е твърде хлъзгава, твърде умна.

— Една вещица не се плаши от полицаи — каза мрачно Джоуи.

— Не бъдете песимисти — каза им Чарли. — Ако я бяхте видели с тези дупки в дланите и бяхте чули нейното бълнуване, щяхте да знаете, че тя се олюлява точно на самия ръб. Няма да се изненадам, ако тя се похвали с това, което е направила, когато полицаите разговарят с нея следващия път.

— Слушай, каза Кристин, — те сигурно я търсят в окръг Ориндж или може би в Лос Анджелис, но не и тук. Защо да не се обадим на полицаите — анонимно, разбира се — и да им кажем, че тя е в околността?

— Идеята е отлична — отвърна Чарли.

Чарли се обади от един телефонен автомат и говори кратко. Той разговаря с един сержант на име Пуласки и му каза, че в инцидента на Уайл Ауей Лодж, по-рано през деня, са били замесени Грейс Спайви и Църквата на Здрача. После описа белите пикапи и предупреди Пуласки, че Служителите на Здрача са въоръжени с автоматични оръжия. Чарли затвори без да отговори на нито един от въпросите на сержанта.

Когато бяха отново в колата, Чарли отвори вестника на страницата с обяви, намери раздела „Продажби“ под заглавието „Автомобили“ и започна да чете.

Къщата беше малка, но добре поддържана. Конструкцията й беше Кейп Кодстайл — бледосиня с бели кепенци, бели прозоречни рамки и бе необичайна за Калифорния. Лампите в края на пътеката и тези на стълбовете при входа бяха месингови с оформени като пламък абажури. Приличаше на топло уютно убежище от бурята и всички други превратности в живота.

Чарли усети един внезапен копнеж за своя дом в Норд Тъстин. Той почувства със закъснение ужасния удар от новините, които беше му съобщил Хенри тази сутрин: Неговата къща, подобно на къщата на Кристин, е изгоряла до основи. Той си беше казал, че застраховката ще покрие загубата. Беше си казал, че няма смисъл да плаче над разсипаното мляко. Беше си казал, че има по-важни неща, за които да се безпокои, отколкото за загубеното в огъня. Но сега, без значение какво си беше казвал, той не можа да пропъди тъпата болка, която бе завладяла сърцето му. Стоейки тук, в мразовития февруарски мрак, мокър до кости от дъжда, уморен и изпълнен с тревога, натоварен с отговорността за безопасността на Кристин и Джоуи (една съкрушаваща тежест, която нарастваше с всеки изминат час), Чарли беше завладян от един мъчителен копнеж по своя любим стол и по близките му книги и мебелировка на неговия кабинет.

Спри , каза си гневно той. Няма никакво време за сантименталности и самосъжаление. Никакво време, ако възнамерява да остане жив.

Неговата къща беше купчина камъни.

Неговият любим стол беше превърнат на пепел.

Неговите книги бяха изгорели без остатък.

Заедно с Кристин, Джоуи и Чубака, Чарли изкачи стълбите към входа и позвъни на звънеца.

Вратата отвори един белокос, шестдесетгодишен мъж в кафяв пуловер.

— Мистър Мадиган? — попита Чарли. — Аз се обаждах преди малко относно…

— Вие сте Пол Смит — каза Мадиган.

— Да — потвърди Чарли.

— Влезте, влезте. О, вие имате куче. Ами, просто го вържете тук, на входа.