Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Зависи от неговото съвършенство.

— По-определено?

— Няколко мили.

— И това е всичко?

— Може би, пет мили, ако предавателят наистина е добър.

— Но не през цялото разстояние от Лос Анджелис, нали?

— Не.

Нито една от писалките не беше предавател.

— Тогава как ни откриха през цялото това разстояние до тук в Санта Барбара? — попита Кристин.

— Може би те имат контакти с множество полицейски агенции и са научили, че откраднатият Кадилак се е появил във Вентура — отвърна Чарли, докато внимателно изследваше нейния портфейл, едно фенерче, една малка бутилчица екседрин и няколко други неща. — Може би, те са помислили, че ще се отправим към Санта Барбара, така че са дошли тук и са започнали да кръстосват из града, като просто са се надявали на добрия шанс да го засекат. Те са се движели от улица на улица с техните пикапи, настройвайки своите приематели, докато не са дошли достатъчно близко, за да уловят сигнала от предавателя.

— Но ние бихме могли да отидем на сто други места — каза Кристин. — Аз просто не виждам, защо биха се насочили така бързо към Санта Барбара.

— Може би, те не са ни търсили само тук. Може би имат екипи от търсачи, които работят във Вентура, Оуджей и редица други градове.

— Какви са техните шансове да ни намерят като просто кръстосват един град с тази големина, очаквайки да уловят сигнала на нашия предавател?

— Неголеми. Но това е възможно да се случи. Трябва да е станало по този начин. Как иначе биха ни намерили?

— Вещицата — обади се Джоуи от задната седалка. — Тя притежава… магическа сила… сила на вещица… или нещо подобно.

После той потъна отново в мрачно мълчание, взирайки се навън в дъжда.

Чарли беше почти готов да приеме детското обяснение на Джоуи. Старицата беше нечовешки безмилостна и изглежда притежаваше някакъв свръхестествен талант за проследяване на своята плячка.

Но, разбира се, тук нямаше магия. Имаше някакво логическо обяснение. Наличието на скрит миниатюрен предавател беше най-близко до ума. А дали това беше предавател или нещо друго, те трябваше да разберат, да приложат здрав разум и да поразсъждават, докато не намерят отговора. В противен случай, никога нямаше да могат да се избавят от старата кучка и нейните лудости.

Прозорците се изсушиха.

Все още нямаше никакви бели пикапи на паркинга, доколкото Чарли можеше да види.

Той прегледа всичко в чантата, без да открие електронното устройство, което беше сигурен, че трябва да е там. Започна да изследва самата чанта, търсейки издути места по шевовете.

— Мисля, че трябва отново да се местим — каза нервно Кристин.

— Само за минутка — каза Чарли, използвайки нейната пиличка за нокти, за да разкъса добре направените шевове в дръжките на нейната чанта.

— От изгорелите газове ми става лошо — каза тя.

— Отвори малко повече прозореца си.

Той не намери нищо в дръжките на чантата, освен памучна вата.

— Няма никакъв предавател — каза тя.

— Това, все пак, трябва да бъде отговора.

— Но, ако не е в моята чанта… тогава къде?

— Някъде — отвърна намръщено той.

— Ти сам каза, че той трябва да е в чантата.

— Сбъркал съм. Някъде другаде… — Чарли се опита да мисли, но се безпокоеше твърде много за белите пикапи, за да може да се съсредоточи.

— Ние трябва да се преместим — каза Кристин.

— Зная — отвърна Чарли.

Той освободи ръчната спирачка, включи колата, на скорост и я изкара от търговския център прецапвайки през големи локви.

— Сега накъде? — попита Кристин.

— Не зная.

Известно време те пътуваха безцелно през Санта Барбара и съседния Монтесито, най-вече стараейки се да остават далеч от главни пътища и да обикалят от един жилищен район до друг, просто за да бъдат в движение.

Тук и там, при някоя пресечка, събиращата се от препълнените канали вода образуваше езеро, което правеше трудно или невъзможно преминаването. Мокрите дървета изглеждаха отпуснати и прогизнали. В дъжда и мъглата всички къщи изглеждаха сиви, независимо от цвета или стила си.

Кристин се страхуваше, че на Чарли са се свършили идеите. Още по-лошо, тя се страхуваше, че му се е свършила надеждата. Той не искаше да говори. Шофираше мълчаливо, взирайки се навъсено в умиваните от бурята улици. Досега, тя не беше осъзнавала напълно колко много е станала зависима от неговото добро настроение, от неговата увереност и от смелите му решения. Той беше лепилото, което я държеше да не се разпадне. Кристин никога не беше мислила, че ще може да каже такова нещо за някой мъж, който и да е той, но за Чарли трябваше да го каже. Без него, тя би била загубена.